Спомени от миналото за бъдещето

112

„Училището не се прави с камънье.
Учителят прави училището!“
Иван Вазов

В сeло Запалня (б.р. днес намиращо се под водите на язовир „Жребчево“) преди Освобождението на България от турско робство не е имало ни черква, ни училище. За пръв път е открито училище веднага след Освобождението в една турска къща, като пръв учител е доведеният от Елхово за свещеник още преди Освобождението Косьо Иванов със заплата 600 гроша.

Първата обществена сграда, построена в село, е училището – още през 1881 г. Непосредствено преди Освобождението и веднага след него в селото има 87 турски къщи и само 28 български. Та тия 28 български къщи построяват първото училище. До 1884 г. всички турци се изселват и на тяхно място идват заселници от Козарево, Конаре, Еленските и Тревненски колиби – 52 нови семейства. Селото вече наброява 80 български къщи и училището отеснява. Преправят турските хамбари за десятъка на просторно училище, а старото училище става община.

Но не това е най-важното. Най-важното е, че в село са търсели, избирали и назначавали за учители начетени, знаещи, достойни хора. За това са се грижили училищните настоятели. Училищното настоятелство до 1904 г. е закупило с крепостни актове 27 декара ниви, а през 1930 г. – още 127, така че училищните ниви стават 149 декара. По наше време селото вече наброяваше между 150 и 180 къщи, а учители бяха местни, завършили прочутото Казанлъшко педагогическо училище (първото открито в освободена България). Занятията се водеха преди и следобед. Преди обед бяха трудните предмети: четене, смятане, краснопис, закон Божи, а следобед – техническите: телесно възпитание, ръчна работа, пение, рисуване и т.н. При хубаво време следобедните часове не ги карахме в училище, а на едно възвишение, което наричахме Долната могила и още Шошоловата кория. То бе отклонение от Миджерлика (Межденика) и голяма част бяха голи, хубави поляни, а друга – обрасла с габър, маждрян, мешета и други дървета. Занимавахме се, пеехме, играехме, лудувахме. Учителите ни можеха да свирят на цигулка и често ни посвирваха. Имахме детско хорче, което бе разучило Петърдиневата литургия и в неделните и празнични дни пеехме в черквата. Просто съжалявам днешните ученици. Внучката ми е в 9 клас в София. От първи до девети клас все учи на смени. Първият срок ако е следобед, вторият – преди обед, и обратно. Сега разбирам, че нашите тогавашни учебни занятия са отговаряли на най-добрите педагогически и научни изисквания.

Кандидатите за педагогическите училища трябваше да отговарят на редица условия. Едно от тях е да имат музикален слух. Едно момче от село кандидатства в Старозагорското педагогическо училище. Представя се блестящо по български език, математика и рисуване, но по пение го скъсват и не го приемат. Както е на село, бащата търси помощ от най-авторитетния човек – свещеника. Баща ми отива в Стара Загора. Приема го директорът, известният педагог Павел Теохаров. „Отче, момчето не е за начален учител. Не може цял час български или математика. Децата се изморяват. Нали трябва да се разнообрази часът, да попеят децата, да се отпуснат. Познавам момчето. Ще помогна да стане прогимназиален, гимназиален учител“. Така се и получи Гошо стана великолепен прогимназиален учител. Тук между другото ще вметна, че тъй като цигулката е задължителен предмет в казанлъшкото училище, открива се и единствената фабрика за цигулки в България „Кремона“ именно в град Казанлък.

Какъв трябва да бъде съвременният учител? Кой и къде трябва да го подготви за неговата мисия? Неимоверно се подобри базата в училищата. Те са претъпкани с компютри и всякаква техника. Само че не достигат истински учители. Нека сме наясно. Най-важните две неща са не сградите и пособията, а учениците и учителите. От тяхното качество зависи нивото на образованието и бъдещето на България, а без качествено образование няма развитие, няма напредък, няма успехи, няма бъдеще.

През последните петдесет години учителят бе поставен на най-ниското социално стъпало. През 1977 г. Петко Динев, ученик на Теодосий Теодосиев, стана световен шампион по физика. Неговият учител бе награден с похвална грамота и една химикалка. В същото време един свиневъд за действителни свои успехи от национален, а не световен мащаб, бе направен Герой на социалистическия труд, награден с лека кола, изпратен на екскурзия в Москва. Та тогава зададох въпроса: „Защо трудът на един учител е оценен 45 000 пъти по-ниско от труда на един свиневъд? Вярно, необходими са ни прасета, но прасетата ли са по-ценни или децата?“…

Аз и сега задавам тоя въпрос: „Защо са ни магистрали, предприятия и всякакви материални придобивки, ако не можем да отгледаме, възпитаме, образоваме подрастващите?“ Преди да стане какъвто и да било, всеки от нас най-напред е бил ученик и дълбоко в душата си е скътал скъп спомен поне за един учител! Някога интелектуално и духовно най-извисените синове и дъщери на България са ставали учители. Първият български композитор Еманоил Манолов е учител в Казанлъшкото педагогическо училище. Учители са Букурещлиев, Йермарж, д-р Кръстьо Кръстев, Антон Страшимиров, Стоян Михайловски като учител в Русе написва химна за Светите братя, Любомир Пипков като учител в Ловеч създава музиката по текста. Владимир Димитров-Майстора е учител, Чудомир, Н. Ракитин.

Д-р Кръстев завършва с докторат в Лайпциг и направо става учител в Казанлък. Защо? Ами защото учителите в Казанлъшкото педагогическо училище са били най-високо платени. Когато министър-председателят поставя пред Народното събрание въпроса, че учителските заплати в Казанлъшкото педагогическо училище са министерски, даже по-високи от тия на министрите, става хаджи поп Христо Караджов и заявява: „Че какво й да си министер? Да намърсиш и някой да ти бърше мръсотиите. А дей да си учител? Да си учител значи да подготвиш бъдещето на България.“ Така са разбирали тогава ролята на учителя и училището. Затова и българската образователна система се е смятала за една от най-добрите в света.

Така ли е сега? Ще се намери ли някой, завършил в чужбина с докторат, да остави големите градове и отиде в провинциален град учител? Вярно, правителството през последните няколко години увеличи почти двойно учителските заплати, но те пак са под средното равнище. Въпреки това има много достойни и всеотдайни учители. Нека се знае, че в образованието успехите идват твърде късно. От сегашните мерки резултатите ще се почувстват едва след 10-15 години. Те ще дойдат тогава, когато младите ще предпочитат вместо да стават телеводещи и всякакви други, най-напред да се насочат към учителското поприще.

Стойко СТОЙКОВ, бивш учител от Казанлък