Спомени на самарянката

84
Балканската война

Димитрина Попклисарова споделя за случилото се през Балканската освободителна война…

Балканската освободителна война от 1912-1913 г. Най-висшият израз на общите интереси на народ, държава и политика в името на вековния национален идеал – обединението на всички български земи. Апотеоз на българската национална кауза и на българската воинска слава.

Войната, чието начало е Стара Загора в деня на нейния празник 5 октомври, храм „Св. Богородица“ с манифеста на цар Фердинанд и благослова на митрополит Методий! И Осма пехотна Тунджанска дивизия, която първа ще срещне многовековния враг и ще даде първите жертви… И първа ще дефилира по улиците на Одрин след превземането му.

Как една старозагорска девойка учителка – дъщерята на свещеника Георги Клисаров – Димитрина, превръща освободителната мисия на войната във верую на своя живот са съхранените за поколенията страници от нейните спомени на самарянка:

Преди тях обаче да разгърнем страниците с данни за семейството на отец Георги Клисаров, записани от сина на Димитрина Попгеоргиева – Груйчо Христов Груев, през 2004 г. Георги Христов Хаджи Иванов Клисаров е роден на 10.10.1861 г. в Карлово. От 1893 г. е свещеник в Стара Загора. В Балканската война е свещеник в Македоно-Одринското опълчение. Създател на Мавзолея-костница „19 юли 1877 г.“ на няколко хиляди загинали през Освободителната война (1877 г.) старозагорци (1910 г.). Умира в Стара Загора на 19.08.1923 г. Има шест деца, от които три участват като доброволци в Балканската война: Невена, Димитрина и Марин, останалите Антон, Ташка и Христина са малолетни.

Записките на самарянката Димитрина Попгеоргиева ви предлагаме в автентичен вид.

„Спомени от самарянката – доброволка през Балканската война. 5.Х.1912 г. е денят, когато Фердинанд прочете в черквата „Света Богородица“ на родния ни град Ст. Загора манифест, с който бе обявена войната на Турция. След ред исторически събития, като се почне от последните десетилетия на турското робство до Илинденското въстание и обявената през 1908 година независимост на България, Балканската война стана връхна точка за въжделението да се освободи брата-роб, страдащ под веригите на отоманското робство. Вестта за обявената война отприщи мъжката сила, за да се влее в редовете на армията. По домовете и нивята останаха само старците, жените и малките деца. Българите като че отиваха на сватба! Но военните действия не останаха чужди и за някои жени.

За тях искам да разкажа – за преживяното от тях, с които бях и аз. Колегата ми – учителят Георги Петров, получи мобилизационна повиквателна заповед преди обявяването на войната (която вече беше факт за българския народ) и аз останах сама учителка в с. Кара Верлери (с. Малка Верея). Без да се колебая, разпуснах всички ученици и заключих училищната сграда. По чия заповед? По моя лична преценка и решение. Войната бе започнала. Целият народ се втурна в нея. Върнах се в Стара Загора, където всеки диреше мястото си за войната. Като мен бяха постъпили и други мои колежки-съученички от Педагогическата гимназия. Една обща мисъл, едно съзнание ни събра с идеята да бъдем в услуга на онези, които ще имат нужда от санитарна помощ. Никой не ни повика, нито мобилизира със заповед, не ни призоваха и с обява. Сами потърсихме къде да ни обучат, за да служим като сестри милосърдни или както ни нарекоха после – самарянки. Ние доброволно се самоопределихме в помощ на медицинските служители. Бяхме девойки на възраст 18-21 години. С такава самарянска готовност се проявиха и младежи. От нашето семейство излязохме 4 души; две сестри и двама братя. Голямата ни сестра беше на 21 години, а малкият брат на – 15 години, но него като малолетен не го включиха в редовете на доброволците. Големият ми брат бе определен да съпровожда ешелони с ранени бойци във вътрешността на страната. Затова той имаше денонощна готовност при повикване от дома ни. Двете сестри постъпихме на кратък курс за санитарно обучение. Така спонтанно се озовахме в дейността на БЧК през Балканската война. Председател на Старозагорския клон на БЧК беше адвокатът Васил Димчев, тогавашен народен представител. Отличителен знак за неговата допълнителна дейност бе скромна фуражка с малък червен кръст над челото му. Адвокатското му писалище се помещаваше в сградата на северния тротоар на ул. „Граф Игнатиев“, между днешните улици „Асен Велчев“ и бул. „Руски“, където беше канцеларията на Профсъюза на здравните работници. То стана канцелария на БЧК в Стара Загора.

Ние, самарянките, започнахме курс, който трая само 10 дни, проведен в хирургическото отделение на Държавната болница – днешната Окръжна. Лектори бяха д-р Невена Азманова-Ханчева и д-р Петко Анастасов. Те ни запознаха с вътрешния живот и работата в болницата. Изнесоха няколко съвсем популярни лекции с общомедицински характер и по-специално за нараняванията през време на война, показаха ни няколко превръзки и след това ние бяхме признати за самарянки. Документ за това не получихме, но ни записаха към старозагорския БЧК. В удостоверение на това до днес пазя личната си карта като самарянка. Ние сами ушихме униформата си: бяла престилка с червен кръст на гърдите и руска бяла касинка-полукръг с червен кръст на челото.

Ето имената, които си спомням на първите доброволки-самарянки в гр. Ст. Загора: 1. Ница Грозева, гимназиална учителка в Ст. Загора, сега лекарка-пенсионерка; 2. Тодорка Ах. Пухова – основна учителка в града, сега лекарка-пенсионерка в Бургас – по мъж Водева; 3. Райна Дечева – основна учителка в града; 4. Стефана Хр. Арнаудова; 5. Тана Илиева; 6. Невена поп Георгиева, бивша основна учителка; 7. Димитрина поп Георгиева; 8. Мария Атанасова; 9. Мария Тилева; 10. Ганка Господинова; 11. Райна Бакалова; 12. Мария Иванчева – всички основни учителки по селата – училищата им бяха затворени. Свободни – неслужещи девойки бяха: Мария Петрова, Ганка Проданова, Димитрина и Мара от Сливен – дъщери на железничар в Ст. Загора, чехкинята Ирина Споуста – дъщеря на военния капелмайстор, Ирина Ташкова, Стефанка Пашовска – братовчедка на сегашния д-р Пашовски, която след войната постъпи в Сестринското училище в София, служи и се пенсионира като милосърдна сестра. Имаше и една майка с две деца, също учителка на село, и още много, чиито имена не си спомням вече. Повечето от доброволките останаха в старозагорската хирургическа военна болница с хирург д-р Иван Кесяков и интернист д-р Радков от с. Козлуджа (дн. с. Орешец). Болницата се помещаваше в Девическата гимназия и сградата срещу нея (т.нар. пансион на ул. „Ген. Столетов“). Те работиха с една румънска военна медицинска мисия.

През първите дни на октомври още не бяха разкрити военните болници в Ст. Загора, затова група самарянки заминахме за Търново-Сеймен (Симеоновград). Бяхме под ръководството на старшата самарянка Сийка Бакърджиева от Велико Търново, сестра на архимандрит Йосиф. Причислиха ни към военна болница на 23-ти Шипченски полк от 8-а Тунджанска дивизия. От тази група си спомням имената на М. Атанасова, М. Петрова, Г. Проданова, Ст. Пашовска, Ирина Т. Гюрова, а имаше и други. Началник на болницата беше старият д-р М. Коджабашев, хирург, младият д-р Светослав Цикалов от Пещера, интернистът д-р Евгени Радев от София. Цикалев бе учил и работил в Русия, а се отзовал на мобилизацията доброволно. Той не е бил изолиран случай. Макар и преди няколко години да прочетох в автобиографията на д-р Мария Тимофеева, че и тя е напуснала Париж, за да се върне в родината през Балканската война. Работила е в болницата на БЧК в София, където в нейни ръце умрял от петнист тиф научният работник д-р Кодруженский, напуснал Западна Европа, за да помага на страдащите братя.

Кое беше привлякло всички, обичащи правдата и човека, към бойния театър на Балканската война? За хората от санитарната служба, струва ми се, техният хуманизъм.

Ние се настанихме в училищната сграда на с. Тръново отвъд моста, на десния бряг на р. Марица. Болничните помещения бяха стаи направо върху земя, замазана с глина, както някога бе по селата. Заместихме една военно-полева болница на Македоно-Одринското опълчение, към което бе мобилизиран за военен свещеник моят баща – Георги Христов Клисаров. Те заминаха към Одрин. Още на другия ден докараха с влака от гара Кадъкьой, северно от Одрин (сега Капитан Андреево), болни и ранени. Всяка вечер без график и наряд отивахме на гарата да посрещаме влака с болни. Чакахме, налягали по пода на чакалнята един до друг – ние, самарянките, санитарите с носилки за болните, военните фелдшери: Петър Бъчваров или Иван Шипчанов от Шипка и един лекар. Оставяхме леко болните при нас, а тежко болните отиваха за Стара Загора и Пловдив. След няколко часа сън заранта почвахме рано работа: приемане на болни, почистването им, настаняването им в отделенията, измерване на температура, участие във визитацията, изпълняване на назначенията – работа през глава, без работно време, текуща и внезапно дошла нова работа като на война, а сме не много далеч от фронта край Одрин. Война!

След три седмици напуснахме тази примитивна обстановка, необзаведена като за болница, и ни преместиха в Сеймен на източния бряг на Марица в нова двуетажна училищна сграда. Тук условията бяха добри: просторни и светли стаи, легла с тюфлеци (дюшеци) и чаршафи, възглавници в бели калъфки и по едно одеало без чаршаф за човек. Ранени почти нямаше. Те бяха отделени от вътрешно болните. Последните бяха зле – болен от коремен тиф – юнкерът Илия Пчеларов и друг, болен от ТБЦ (туберкулоза) – офицерът Ламби Филипов, лежаха заедно в една малка стая.

Работа имаше много. Почти всяка вечер идваха нови болни. Липсваха много от необходимите медикаменти и инструменти. Например не се намери катетър да помогнем на ранен в кръста и др. подобни. Обемът на медицинската помощ, от която се нуждаеха войниците, нарастваше, а ние само можехме да причакваме ешелоните с ранени и да ги разпределяме – за София – Пловдив, Нова Загора – Ямбол, за Стара Загора и другаде. Влакът престояваше доста, докато снемат болните за Сеймен. Ранените роптаеха, имаха нужда от помощ, от вода и бяха много благодарни за канче горещ чай в неотоплените вагони. Какво да се прави?

Така възникна една голяма нужда от помощен подкрепителен пункт на гарата за тия, които чакаха да заминат на запад или североизток. За удовлетворяването й главна роля изигра днешният БЧК с председателка учителката Мария Шикова – по мъж Д. Вълева.

Реквизираха един хотел на гарата за чакалня и престой на пътуващите войници. Явиха се доброволци – младежи от града под 20-годишна възраст, близки на жените-членки на БЧК, за помагане на болните и ранените. Изработиха голям самовар от бяло тенеке, дървени табли за разнасяне на пълните с чай канчета. Набавиха чугунени кани за допълнително разливане на чай във влака, не зная откъде отпуснаха захар, коняк и др. Така се приготви тази „чайна“ на открито. Тя бе залепена на западната стена на гаровото здание, покрита от малък навес, пак от бяла тенекия. Нарекохме я питателен пункт.

Всичко беше винаги навреме готово и всеки беше на поста си. Щом влакът пристигаше на гарата, във всеки вагон влизаха трима души. Единият носеше табла с пълни с чай канчета, една самарянка и трети помощник с каните за доливане. Младежът поднасяше таблата с чай, самарянката го раздаваше на войниците, а другият младеж разливаше нов чай за други войници и т.н. из целия вагон. Много рядко раздавахме и цигари. Само веднъж поднесох парче шоколад на един войник от Казанлък. Тези продукти бяха подарък от граждани.

Уредник и отговорник за цялата организация на тази нова грижа на БЧК за ранените и болни войници беше довереникът на председателката М. Шикова гражданин на Сеймен – поетът Теню Радев, баща на днешния министър на народното здраве д-р Сибила Радева. Тогава тя беше бебе на една годинка и баба й я донасяше понякога на пункта при баща й. Този човек владееше с добро момчетата и те го слушаха и му се подчиняваха като истински войници. Нямам изразно средство да ви представя онова неоценимо социално съзнание у тия още негодни за войници български младежи, които се отзоваха спонтанно да служат на брата-войник. Никой не ги мобилизира, нито назначи. Те дойдоха сами доброволно. Помня името само на едного от тях – казваше се Дойчо.

Това беше през зимните месеци – декември 1912 г. – януари 1913 г. Нашата първична инициатива не беше популярна и от нея не се ползваха всички войници. Ето един случай в подкрепа на това: един войник се връща на фронта, чака влака си на юг – войник с ямурлук и цървули, само с войнишка фуражка. На разсъмване е, студено е и той се щура да си кладе огън на открито. Момчетата го видяха, доведоха го в салона на топло, гостихме го с хляб и чай и разбрахме, че недостатъчно бе разгласен и известен този наш питателен пункт. Но тъй всеотдайно, тъй сърдечно се работеше на тази нова издънка под грижите на БЧК. Не зная за други подобни инициативи на други места в България. Съдбата му също не зная, защото в края на януари 1913 г. заминахме още по на юг, по-близо до фронта на Чаталджа, за гр. Чорлу – 20 км северно от Чаталджа.

В гр. Сеймен живеехме на квартири из града, където се и хранехме. Една сестра готвеше за нас от войнишките продукти.

Обсадата на Одрин продължаваше, но войските напредваха на юг към Цариград, падна Люлебургас, Бунархисар и в много други сражения дадоха много жертви. Яви се нужда от здравни войници и по тоя фронт и в Стара Загора се формира една група от 10 самарянки под ръководството на действуващата старша сестра Сийка Лалева от Казанлък. Около 30 януари 1913 г. заминахме с влак през Нова Загора, Търново-Сеймен, Любимец до Кадъкьой, последната свободна гара северно от Одрин. На гарата ни взеха с камион и ни откараха до с. Сейменли, западно от Одрин. Бяхме следните самарянки-доброволки: Неделя Тангърова, Димитрина поп Георгиева, Ганка Господинова, Райна Бакалова, Мария Иванчева, сестрите Димитрина и Мара от Сливен и още три, всичко 10. Нощувахме в палатките на една полева военна болница на 23-ти Шипченски полк. Следващата сутрин, пак с камион, отпътувахме за град Ортакьой (Ивайловград), приличен много на Велико Търново, със стръмни улици и къщи една над друга. Пренощувахме и на другия ден – 1 февруари, заминахме за Димотика. Тук посетихме една турска джамия, превърната в болница – ранените лежаха на гола ръженица, пръсната на пода, сами навиваха кървавите навои на ранените си крака и всичко миришеше на кръв. До нас се спряха мъж и жена, цивилни българи, и жената се възмущаваше от тия порядки. Един от войниците й каза: „Това нищо, ами не знаем как да продължим към някоя болница по-навътре. Тук ни забравиха вече.“ Някой каза, че това е писателката Евгения Марс.

Пренощувахме и на 2 февруари 1913 г. с камион потеглихме за Чорлу. Бяхме близо до целта, но зимата върлуваше и тук снежна виелица засипваше нивите край шосето. А то беше изметено от морския вятър. Тук е югоизточният край на Балканския полуостров, който завършва с Цариград, за където бързаха българските войски. Тази тясна и незаселена ивица земя между двете морета беше изложена на черноморските ветрове. Снегът пълнеше канавките, а шосето беше суха земя. Камионът заседна в една канавка и ние слязохме. Не се стоеше на този вятър. 5-6 момичета тръгнахме сами напред. Настигнаха ни двама войници-отпускари, пещаци и с тях минахме 8 километра до с. Булгаркьой. Там влязохме в една дъсчена барака – кафене, импровизирано за подслон. Там се постоплихме и обядвахме. Настигнаха ни и останалите от групата с камиона, изтеглен от канавката с помощта на една лека кола. Продължихме пътя и влязохме в гр. Чорлу. Къде оставихме камиона не помня. В града влязохме вечерта към 6 часа. Беше тъмно и оживено от български войници на 11-и Сливенски полк. Още по пътя ни позна по разговора колегата ми учител от с. Малка Верея – Георги Петров от Карнобат, близък на Неделя Тангърова. Той ни намери случайно.

Град Чорлу е стар, населен от гърци, арменци и турци. Последните бяха забегнали. Квартира ни бе напусната гола къща. С Неделя Тангърова спяхме на миндер под прозореца, през който снегът сипеше по тънките наши собствени одеалца.

Разпределиха ни с Неделя в 4/1 болница с началник д-р Велинов от София, който носеше само военна фуражка с червен кръст над кокардата, за отличие по дрехите от останалите медицински лица. Ординатори бяха трима холандски лекари и един хърватски. Големи, високи, едри, здрави, охранени, бели, розови хора бяха холандците и спокойни, сдържани – противоположно на нас българите: дребни и напрегнати, вечно забързани за работа. Отделението бе хирургическо, пълно с ранени. Веднъж донесоха трима с премръзнали крака, в рани и тримата умряха от тетанус. Те идеха откъм езерото Деркос, на изток от Чорлу. Страшно се мре в пълно съзнание!

Ние, самарянките, гледахме болните, чистехме, миехме неподвижните, обличахме ги, хранехме ги, измервахме им температурата, пишехме им писма до близките, превързвахме ранени, които можеха да дойдат в салона, пригоден за превързочна само с една скамейка… Лекарство за почистване около раните бе спирт или йод-бензин. За дезинфекция ние си миехме ръцете с вода и сапун и най-после с разтвор от сублимат – опростена процедура! Но времето ни бе толкова кратко, че нямаше кога да мислим за себе си. Хранехме се в къщи, дето една т.нар. „сестра Наталия“ – възрастна жена рускиня или немкиня, знаеше и двата езика, имаше задачата да вземе продукти от военната кухня и да ни приготви гозба в квартирата. Живеехме в напуснатата къща следните сестри: Траяна Ангелова откъм Добруджа, Николина Николова от София, Стефана Смилова от Мъглиж – и трите действащи сестри милосърдни, които служеха в други болници. Дисциплинирани и строги, съзнателни жени, те ръководеха отделенията си сами, по нарежданията на лекаря безшумно и бързо, без търкания, без обяснения – по мъжки. Другите бяхме ние двете с Неделя и една госпожа от София, току-що постъпила в Сестринското училище и с почване на войната изпратена на фронта.

Град Чорлу и първото голямо селище до фронта на Чаталджа и първият приемателен пункт за ранени и болни. През февруари разкриха нова болница за инфекциозно болни, но още на железопътната гара в новата турска казарма се оставяха болните от холера. Там служеха само войници-санитари и фелдшери. Болестта беше в разгара си, но ние само чувахме за нея – гарата беше далеч от града. Другите инфекциозни болести обаче царуваха из него, особено коремният тиф и белодробната туберкулоза. Една цяла тютюнева режия бе двореца на тия две страшни болести. В северните стаи бяха белодробноболните, а в южните – болните от коремен тиф. Нашата група от Стара Загора прехвърлиха да работи в новата военна болница, която бе на 5-а Дунавска дивизия. Към нас прибавиха две самарянки от Враца. Началник беше санитарният майор д-р Илия Георгиев от Ямбол, учил във Франция. Ординатори бяха д-р Стефан Ковачев от Севлиево и д-р Петър Кавалов от Ловеч, родом от габровските села, учил медицина в Петербург. Санитарни подофицери бяха ст. подофицер Ангел и младшите подофицери Рашко Иванов от с. Винарово, Горнооряховско и Григор Маринов Статев от Долна Оряховица. Тия двамата тръгват на война като действуващи войници. Тютюневата режия е сграда с малки прозорци към улицата; изход на стаите има към околовръстния коридор край канцеларията, така че целият живот е „вътрешен“ в сградата.

Уредбата на болничните стаи беше следната: дървени легла, сламеници, пълни с ръженица, чаршафи от американ, възглавници от американ, пълни с ръженица, и по едно одеало без чаршаф. Болните обличахме в риза и дълги гащи от американ. Лекарства за тифусноболните бяха каломел и после хинин-муриатик против треската. Температурата гонеше живачния стълб на 40 градуса, унасяше на сън болните, те бълнуваха с отворени очи все за дома, за село. За отходно помагало служеше обикновена тенекия и цукало за малка нужда. На залежалите се протриваха седалищните части, но гумени кръгове нямаше достатъчно. Ние, самарянките, чистехме тия рани. Нощем дежуреха войници-санитари и санитарни подофицери, които мереха температурата сутрин и ние почвахме тоалета на всеки болен поотделно. Първа грижа бе устата с изсъхнал неподвижен език и устни, напукани до кръв. Намокряхме устата с памук и вземахме чрез него с пръсти налепите. От болки болният се събуждаше, давахме малко водица с лъжица и туряхме няколко капки глицерин на образуваните ранички. Измивахме лицето, ръцете, поправяхме ризата и продължавахме с коремната област и краката. Не ни беше гнус от цялата нечистотия, която се откриваше и както майка чисти бебето си, така и ние вършехме същото с тия големи, безпомощни деца, сменяхме долните гащи, чаршафите и се молехме за някаква мазилка или помада, за да облекчим болките на обелената кожа. Това беше обслужване на залежал, неподвижен тежко болен, което отнема почти половин час. Като приключвахме с тоалета, донасяхме закуска от прясно мляко, чай и кисело мляко, което ние давахме по лъжичка на такива болни. След това идваше редът на санитарния подофицер да даде лично той лекарството на всеки болен. Чак тогава идваше лекарят за визитация. На обяд ние, санитарките, присъствахме задължително, за да нахраним пак тежко болните.

Ние обядвахме в общата за лекари и сестри трапезария и веднага се връщахме в отделението, където след 16 часа снемахме този път ние температурата. Чакахме вечерята около 18 часа, нахранвахме пак болните и чак тогава напущахме болницата, където идвахме сутринта в 6 часа. Когато излизахме за обяд или за вечеря, миехме си ръцете със сапун над леген, като ни поливаше санитарният подофицер и на края поливаше със сублимат за дезинфекция. Това беше цялата грижа лично за нас.

Разказвам тия подробности, за да стане ясно откъде дойде у мен и у още три самарянки същият коремен тиф. Служихме в различни болнични сгради и четирите бяхме учителки по професия и се разболяхме почти едновременно в края на март. Лежахме в квартирите си сами, лекуваха ни болничните лекари. Храна ни носеха от болницата. Понесохме болестта геройски, търпеливо. Ето имената на преболедувалите: Ганка Господинова, Райна Бакалова, Мария Иванчева и аз – Димитрина поп Георгиева. Оздравяхме след 3-4 седмици. Когато се вдигнах от леглото, седнах веднага – толкова бях слаба. Даваха ми прясно и кисело мляко от болничната кухня, а то всичко миришеше на казан. Оздравяхме всички и бързо се възстановихме. За мен лично за това допринесоха грижите на другарката ми Неделя Тангърова, която ми прислужваше вечер, нощем и заран и тогава отиваше на работа; на санитаря Рашко Иванов, който следеше да ни донасят редовно храна; на г-н Павел Генадиев от София (съквартиранти бяхме), който ми носеше прясно мляко от частна къща, защото говореше на гръцки с населението от града. И най-вече оздравях от грижите на д-р Петър Кавалов, който всеки ден преди или след вечерна визитация идваше при мене, наблюдаваше ме по един час някога, че спя спокойно след хинин и ми казваше: „Ти ще оздравееш, защото си много спокойна“. Много искам да кажа няколко думи за този мой лекуващ лекар. Той бе млад – 42-годишен, но с голямо семейство: син Георги и дъщеря Мария – студенти в Швейцария, син Колю на 16 години и друг, по-малък, оставени в Ловеч на роднина домашна прислужница и на приятеля ми – аптекаря Липавцов. Майката била рускиня от Петербург, отишла си през лятото на 1912 г. на гости, там я заварила войната и не могла да се върне. Всичко това ми разказваше по време на моята болест, когато идваше у дома. И тоя тъй обременен български баща беше много внимателен и нежен към болните. Един ден бе много натъжен, бе плакал, преди да дойде на посещение при мене. Сподели, че си отива внезапно в отпуска, понеже син му Колю бил тежко болен. Попита ме кой лекар искам да ме лекува вместо него. Разделихме се. Видях го в Стара Загора през лятото, когато войските се връщаха от юг към фронта срещу Сърбия. Успях скромно да му се отблагодаря, загдето беше тъй грижлив към мене.

Веднъж донесоха един болен, целия схванат, неподвижен от простудна болест, а нямаше медикаменти да му се помогне. Това беше възможно чрез външно затопляне, а баня нямаше и двамата – д-р Кавалов и санитарният подофицер Ангел, импровизираха следната „парна баня“. Описвам го, за да се разбере как нуждата учи човека. Взеха от обоза чергило от волска кола, покриха го добре с платнище. Болният легна гол на пода върху платнището. Нагласиха един примус с голяма тенджера, пълна с вода, до краката му, втори примус с вода до главата му. Водата вреше и образуваше пара, която изпълваше тази парна баня и обгръщаше болния. Сам Ангел влизаше под чергилото и наблюдаваше болния и примусите. Така помогнаха на войника да се раздвижи. С такива примитивни средства се лекуваха българските войници тогава.

Когато се посъвзехме след болестта, към края на април издадохме на всички самарянки удостоверения от канцеларията на военна болница за прослужено време, което аз запазих. Докато лежах болна, в квартирата ми дойде гражданско лице от БЧК от София. Носеше торба нови сребърни пари по 1 и 2 лева с лика на Фердинанд. Даде ми заплата на самарянка 72 лв., за което разписах ведомост. Друго официално посещение на болницата в гр. Чорлу, пак по време на моето боледуване, бе това на царица Елеонора. Тя била също самарянка (милосърдна сестра) в личния си живот и оглавяваше тази служба у нас изобщо, не само през войната. Тя носеше една болна милосърдна сестра от германската мисия, но при нас не дойде. Тази немска доброволка почина в гр. Чорлу. Елеонора стигна при нас в гр. Чорлу, като инспектираше сестринския персонал, изпълняващ задълженията си през войната.

Пак по него време, когато стабилизирахме здравето си и болни не прииждаха вече, началникът на болницата ни разреши и уреди през първите дни на май да отидем с военни каруци до Родосто. С нас идва и моят баща, чието Македоно-Одринско опълчение беше достигнало също до Чорлу. Видяхме Мраморно море с остров Мармора, пренощувахме и на другия ден с влак отидохме до Дедеагач, видяхме и Бяло море, но Мраморното е неизказано красиво и спокойно.

През тези дни началникът тактично ни подсказа, че предстои вдигане на войските от този фронт, поради което било за предпочитане да се върнем у дома си сами, без блъскането на цялата болнична група. За Гергьовден ние си бяхме вкъщи. Минахме през Одрин, разгледахме Султан Селим джамия и закрития пазар.

Войната взе друг обрат, почна Междусъюзническата война, войските се изтеглиха през Тракия, Балкана и Северна България и отиваха в Сърбия. Нашата болница мина през Стара Загора и се видях с всички. Д-р Кавалов ни гостува два дни, докато тръгнат отново. Тогава той ме прегледа и каза, че сърцето ми не е добре, да внимавам – когато се задомя, да нямам повече от две деца, защото видя, че ние сме на мама тъкмо шест.

Нямах повече сили да следвам другарите си, но през летните месеци на 1913 г. ходех в старозагорските пехотни казарми на 12-и полк, където имаше превързочен пункт за леко ранени. Така завърши моята служба към БЧК. И не е пресилено за мен да кажа, че само този период от моя живот има истински смисъл.

Написах всичко по памет, от сърце, казах самата истина, тъй както я преживях през тази война. Много труд се трудих, разни служби служих през живота си: учителка, чиновничка в цивилни и военни учреждения, при частни лица и пр., но от тази доброволна служба на самарянка не намерих по-отговорна, по-пълноценна, по-съдържателна – да се отдадеш всецяло в служба на човека.

Материала подготви:
Лилия ФИЛИПОВА, историк