Спасителите на Запалня

94
Стойко Драгнев и Христо Костадинов

Моят дядо Стойко Драгнев и дядо Христо Костадинов от село Запалня бяха достолепни старци, почитани извънредно много в село и уважавани в цялата околност. От 1895-а до 1930 г. те общо са кметували 24 години. Дядо Христо Костадинов е кметувал най-дълго преди 9.IХ.1944 г. – цели 17 г., от които 15 е избиран от селото и 2 – назначаван. Всъщност той е кметувал повече, защото, когато Стойко Драгнев е бил избиран за кмет, нерядко е давал печата на дядо Христо той да кметува, а Стойко Драгнев да си гледа джелепчийството. Не един път съм чувал как дядо Христо укорява дядо ми: „Воле, има да ми плащаш за 11 месеца, дето ти аргатувах и кметувах вместо тебя!“ На което дядо Стойко отговаряше: „А бе, говедце с говедо, като съм намерил един будала да ми чиракува, защо да си блъскам главата?“ Те никога не са оставяли печата в общината. Винаги го носели в пояса си и без тяхно съгласие и разрешение през тяхното кметуване не е издаден ни един документ.

На стари години те бяха известни с едни такива мили обръщения: единият, ако каже: „Теле“, другият ще отвърне: „Кажи, воле!“, ако каже: „Воле“, другият: „Какво, говедо?“. От сутрин до вечер бяха заедно. Минаваха ли край черквата или гробищата, хващаха се за ръце и гледаха никой, даже с една стъпка, да не бъде пред другия. Бяха малджии (иманяри). Най-вече търсеха златото на Филип Тотя и Димовското злато. Историята на Димовското злато разказва, че пашата, който командвал отбраната на Хаинбоаз, си харесал мома от Димовци и се оженил за нея. При отстъплението натоварил златото на един кабриолет, качил се с жена си в него и тръгнал след войската. Като стигнали Запалското землище, взел трима войници, поизостанал от войската, накарал войниците да копаят и заровил златото. Настигнал войската при Ново село, казал, че войниците искали да го убият и те били разстреляни и заровени в Средна гора. Като починал пашата, димовчанката пратила хабер на своите и ги осведомила, че златото на пашата е заровено до Сладкото запалско кладенче. От тогава всички иманяри го търсят, с багери копаха, преди да бъде завирен язовирът, но нищо не намериха. Така го погълнаха водите на „Жребчево“. Потъна в него и златото на Филип Тотя. Все си мисля, че то е заровено, където беше „Жълтата стена“.

Стойко Стойков

Не знам защо и мен ме водеха нощно време, когато търсеха злато. Веднъж копаха не знам колко си крачки от горуна на Николаевския път до кладенчето. По едно време дядо седна и вика: „Ристо, той, Тотю, след мурабето дохадял да си търси златото и не го намерил, че ний ли ша го намерим!“ Коджа Драгни – бащата на дядо ми, и Филип Тотю били големи приятели и щом се съберели, почвали да си мерят мустаците. „На тетя бяха по-големи от Тотювите“ – казваше дядо ми.

Преди 9.IХ.1944 г. само дядо ми и дядо Христо получаваха пенсии. Щом получеха пенсии, водеха всички стари мъже в кръчмата да ги черпят. Дядо Христо ги подбираше с думите:

„Айде, говедца, да ва водим на водопой!“ Понеже имаше 4 кръчми, на които казваха дюгени, изреждаха ги, за да няма сръдни.

Първата и най-силна партия в село бе Народолибералната на Ст. Стамболов и Д. Петков. И двамата членуват в нея. Още ергени. Стойко Драгнев много харесвал най-малката дъщеря на Ангел Франсъза. Тя била най-красивата мома в село и най-голяма миразчийка – има зестра 120 дка ниви и 20 дка дворни места. Хванал се на хорото до нея. Председателят на стамболовистите в село – Атанас Ненов, го дръпнал настрани, ударил му два шамара с думите: „Голтак, с голтак! Да не мислиш, че на тебя ша дам балдъза си!“ Докачил се страшно Стойко Драгнев и заедно с приятеля си Хр. Костадинов напускат партията на Стамболов и образуват Прогресивно-либералната партия на Драган Цанков. Тогава партиите в село се образуват и крепят на роднински и приятелски начала. Дядо Христо и на стари години кодошеше дядо ми: „Говедо с говедце, мислеше ей тъй и хубава жена да вземеш, и голям имот да налапаш! “

Ангел Бойчев е от Клъшка река, Тревненско, сестрин син на Бойчо войвода, касиер на Тревненския революционен комитет, ятак на Филип Тотя. По време на Освободителната война заедно със Ст. Стамболов бил закупчик към Руската армия. Харесал Запалня. Закупил 600 дка земя, две воденици, 120 дка дворни места и казал: „Аз мога да купя цялото село, но самичък не се живее!“ Наследниците делили златото му с кринче.

Хората по онова време живеят дружно, помагат си, услужват си, единни са. Устройват си големи празници и веселби. Имат си приятели от по-близки и далечни села, взаимно се уважават и си гостуват. Факт е, че учителите-комунисти Иван Пашов и Неделчо Попов дружат и са в една компания с върлите противници на комунизма Стойко Драгнев и Неделчо Попов. Иван Пашов научил баща ми да чете още 4-5-годишен и постоянно дразнел и ядосвал дядо ми: „Ний хубавия Данча ще го изучим, ще го направим комунист и първия комунистически министър-председател на България!“ Дядо ми ядосано отвръщал: „Махай се татък. Комунистите не вярват в Бога, не зачитат баща и майка!“ А дядо Христо допълвал: „Както табанлиите коля развалят пътищата, тъй и комунистите – света!“ И с усмивка добавял: „Иване, от вашата работа най-харесвам, че жените ша са общи!“ Дядо Христо беше ненадминат шегаджия. Точно те като тогавашни кметове се заемат със задачата да съберат средства за издръжката по следването на комунистите Иван Пашов и Неделчо Попов. Може би определена роля изиграва и обстоятелството, че Кольо Пашата е кмет на Атлари (Жребчево) и приятел. Мисля, че в набирането на средства се включва и козаревският кмет Кара Георги – дядо на известния министър на културата Георги Йорданов. Това е през 1908 – 1910 година. Прескачам 20 години. През 1924 – 1929 г. в село учителстват Иван Нанчев от Дъбово и големият музикант от Казанлък Стоян Василев. Същите кметове и за тях набират средства за следване. Иван Нанчев завършва ветеринарна медицина в Табор, а Стоян Василев – Музикалната академия в София. И четиримата винаги са изказвали своята голяма благодарност и признателност. През 1945 г. Иван Пашов организира в село голямо общоселско събрание. Той лично предлага двамата старци в деловия президиум с думите: „Нищо, че са реакционери!“ Дядо Христо отвръща: „Ти си реакционер, че ко не бяхме ний, още щеше да гониш кравите по атларските баири!“ Веднага след събранието дойде на гости в нашата къща.

Иван Нанчев стана областен ветеринарен лекар. Отпуската си той винаги прекарваше в село и скопяваше всички прасета и женски, и мъжки безплатно. Преди 9.IХ.1944 г. винаги гостуваха на нашенския сбор на 1 септември.

При обявяване на Балканската война един от двамата е кмет. И двамата не подлежат на мобилизация, но те се записват доброволци в Македоно-одринското опълчение. Увличат още неколцина и много се гордееха, че 700 човека са пленили 15 000 армия на Енвер паша. Редовно ходеха в Нова Загора на събиранията на опълчението.

Превратът на 9.VI.1923 г. в село се приема съвсем спокойно, защото идва отгоре. За тричленка са назначени: Христо Костадинов – кмет, Стойко Драгнев и Неделчо Балкански – членове. Не знам дали в цяла България е имало такава благородна и разумна тричленка. На 19.IХ.1923 г. в 23 часа една група, ръководена от даскал Дочо Христов – комендант на Николаевския въстанически район – един от 10-те революционни въстанически комитети, обхващащ 6 села, влиза в общината. Там ги очаква тричленката. Даскал Дочо пита: „Ще се бием или доброволно ще предадете общината?“ Кметът Христо Костадинов отговаря: „Ебал съм ти общината! Да не съм я задянал на гърба си? Като ти трябва община, ей я, земи си я!“ Правят протокол за приемане и предаване. Правят и договорка, че ако метежът не успее, то в селото нищо не е ставало. „Защото, ако не спечелите, пък вий няма да спечелите, защото в България е рано за комунизъм, оня, Черния, чака в Твърдица. (Става въпрос за капитан Янев и неговата рота, които са в Твърдица да всяват респект в околността). Отидохте по орли и гарвани. Ако нищо не излезе, нито вий сте идвали, нито ний сме ви виждали.“ „Иване, – обръща се към председателя на комунистите в село Стойко Драгнев – имаш ли вино?“ „Нямам, чичо!“ „Тогава иди у нас и кажи на чина си Руса да ти налее един бакър и отрежи една фаша пастърма от тази, дето я прави лятос, като закла кравата.“Иван Петков Колев бе син на баджанака му Петка. Дворовете – съседни. Къщите – една срещу друга. Всеки ден си бяхме на гости. Не знам защо вместо свяко и леля, те казваха чичо и чина.

Тук трябва да дам едно кратко пояснение. Бе традиция в село при избор на нов кмет и нови съветници всички мъже да се събират в кръчмата на Балкански. Старият и новият кмет сядат един до друг, съветниците – съответно до тях. Старият кмет и старите съветници дават отчет какво са свършили и какво не са могли. Тук се обсъждат общоселските въпроси и се възлага на новата управа какво трябва да свърши най-напред. Кметовете черпят. И сега това става за последен път. След това вече няма никакви черпни.

Така се образува първата комуна в село. Казаната група въоръжава и организира много млади хора, които изпраща в Нова Загора да участват в превземането на казармите. След потушаване на въстанието капитан Янев се явява в село да се разправи със запалските комунисти. Тричленката се прави на ударена и казва, че в село нищо е нямало и всичко си е мирно и тихо. Околийският началник в Нова Загора с писмо No 8210 от 1.Х.1923 г. до председателите на тричленните комисии нарежда да му донесат с обстоен рапорт кои лица са подтикнали към метеж комунисти и дружбаши, кои са взели общината и са вършили арести. Отговорите трябва да бъдат ясни, точни, изчерпателни и се представят до 12 ч. на 3.Х.1923 г. Неделчо Балкански е склонен да пишат истината. Стойко Драгнев и Христо Костадинов са против. До ден днешен се помнят и повтарят думите на дядо Христо, казани при обсъждането: „По-добре да паднат три бели глави, отколкото 70 млади!“ Толкова човека са били пратени от село да завземат казармите. Тричленката скъсва предавателно-приемателните протоколи и изпраща следното писмо: „В Запалня комунисти има многу, но метеж не е имало и метежници няма.“ Нареждат на комуниста Иван Горския да занесе писмото и да го предаде лично на околийския управител. Той го прочита и казва: „Знам всичко, ама тъй трябва да се пише! Искам да го видя тоя кмет! Да дойде да се запознаем!“

Това е въстанието в село, което възрастните наричаха „метеж“. За събитията от онова време те казваха: „Преди метежа“, „Подир метежа“. След време нещата се поразнищват, властта разбира за активната дейност на Дочо Христов, но не от запалските власти, а от странични източници. Тъй като е излязъл Законът за помилването, той не е арестуван, уволнен е на 4.ХII.1923 г. не само като учител в Запалня, а от всички училища в България. Намира си работа като чиновник в Старозагорския затвор, за което след 9.IХ.1944 г. е съден от Народния съд и третиран като фашист. След 1923 г. той повече не е стъпвал в Запалня.

Участниците в Македоно-одринското опълчение твърде често бяха викани в Нова Загора. През Великите пости отново ги канят на някакво събрание. Те пазарят Тодор Атанасов за кираджия. Кара ги съпругата му Неделя. Пътят в Сарпа е много тесен и е до самата Тунджа. Там някакъв рибар се надига от камъните, конят се подплашва и каруцата заедно с коня и всички пътници се сгромолясва от високото върху камънаците. Някои от пътниците са поломени много сериозно. Сред тях е и дядо Христо. Цяла година, още щом съмне, дядо ми Стойко слагаше в единия джоб шише с ракия, в другия – вино, суджук или нещо друго за ядене и се отправяше към приятеля си. Близо година той го посещаваше всеки ден. Преди да почине, дядо Христо казва на дядо ми: „Воле, без тебя на оня свят не мога прекара и година. До годината ша дода да та прибера.“ Дядо Христо почина на 25.I.1949-а. Като наближи 1950 г., дядо започна да се оплаква: „Ристо ма вика! Абе, говедо с говедо, намери си там някой друг!“ На 9.I.1950 г. дядо почина на 84-годишна възраст – 16 дни преди да се изпълни една година от смъртта на дядо Христо.

Все си мисля, че най-голямото уважение на хората към тях се дължи не само на високите им морални качества и онова, което са направили за селото, а преди всичко на поведението им през смутните времена на 1923-та – 1925 година. Наричаха ги още „Спасителите на Запалня“.

Стойко СТОЙКОВ,
бивш учител от Казанлък