Резбар от Павел баня изработил кутии-шедьоври на най-знаковите световни лидери

70
В спалнята си майсторът държи изработени от глина отливки на египетската красавица Нефертити, които купил при първото си пътуване до Германия след студентските години

Първите оценили таланта на наближаващия 88-ата си година Иван Бубев били Чудомир и Владимир Димитров-Майстора

Може би най-възрастният резбар в България, наближаващият 88-ата си година Иван Бубев е започнал да работи над собствения си надгробен паметник, като с помощта на приятели е докарал в двора на къщата си два монолитни къса бял врачански камък.

На единия вече се вижда виторог овен, заобиколен с дъбови и лозови клонки, почти като слезли от таваните на възрожденските къщи. Другият е все още недокоснат, наречен е за надгробие на татко му, отдавна покойния Лальо Бубев, от когото в детството „прихванал“ мерака да вдъхва живот на дървото.

Невероятно жизненият мъж споделя, че на тази вече възраст си дал сметка колко всъщност малко е успял да постигне.

„Животът е даден за еднократно ползване. На младини имаш огромни мераци, ламтиш да направиш едно, второ, трето, захващаш се с какво ли не и смяташ, че всички врати и прозорци към света са ти отворени. Като ударих чертата, наскоро си казах: „Нищо не си направил, Иване!“ И тогава посегнах да изчукам тия две надгробия. Надявам се пак някой сръчен майстор да изпише както трябва имената ни, моето и на тате“, обяснява ученикът на легендарния през 50-те години на миналия ХХ век професор от Художествената академия Асен Василев.

Току при входа на работилничката си Бубев е сложил няколко овехтели фотографии: едната е на проф. Василев, втората е на баща му Лальо, а до него още две – на майка му Йордана – като млада булка и малко преди да се спомине.

Показва я на снимката и отронва: „Каква сиромашия е било само, виж, ръкавът на ризата й е закърпен. А не спираше да се бъхти на нивите. Татко беше овчар, сутрин като излезе със стадото и се прибира по мръкнало, а тя грабваше мотиката, след като приготвеше закуска и обяд за свекър и свекърва, за кака и мен, и хукваше към полето. Татко ми е изкарал близо 6 години по фронтовете: от Балканската, през Междусъюзническата та чак до последния изстрел през Първата световна. Върнал се въшлясал, ребрата му се броели, брат му Дойчин загинал, на него кръстили първото си дете, ама то рано-рано починало.

Аз съм бил нежелано дете, на стари години (според онези разбирания!) съм заченат. Раждам се на 18 март 1934-та, до последно свекърът и свекървата одумвали мама, че като роди, няма да има кой да жъне през лятото на нивата.

Одумките им за малко да хванат „дикиш“: бил съм на три и половина годинки, когато една разлудяла се крава ми разпрала устата с рога си, още си личи белегът. После пък баба ме бутнала, без да ще, върху изкараната от фурната върху връшника жар и цялото ми лице е било с набити въглени… Иначе едва 4-месечен съм бил качен от мама с цедилката на връх Свети Никола за освещаването на Паметника на свободата, тогава там са присъствали цар Борис III и още близо 100 000 българи.“

Издяланата през зимата на далечната 1953 година овчарка гега, която дала начален тласък на бъдещия майстор-резбар

До към десетата си година Ванчо си нямал и представа що е това изкуство… по никакъв начин не си давал сметка, че баща му Лальо, докато пасе овцете и кравите и дялка нещо с ножлето, всъщност създава културни паметници – овчарски геги, животински фигурки, хора в цял ръст: мъже, жени, старци, бебета…

Бил в шести клас, когато собственоръчно издялал от върба корито за хранене на прасето. Направил го, докато в двора нямало никой, като се завърнал баща му, просто ахнал и взел, че му целунал ръката.

Иначе обичал да драска върху белите листове, след много години, когато вече учел в Академията и се върнал за лятото в Павел баня, първият му учител Иван Караиванов му припомнил за един нарисуван почти като жив речен рак.

Впоследствие, докато учел в старозагорския строителен техникум, преподавателят му, големият архитект Христо Димов, също оценил уменията му, дори негов чертеж бил изложен за показ в училището.

Резбата обаче дошла по-късно, едва през зимата на 1953 г., когато поканили баща му да участва с овчарска гега в първата околийска изложба на самодейците в Казанлък.

Лальо обаче прехвърлил поканата на сина си и вече дипломиралият като строителен техник Иван Бубев се захванал с изработката на гегичката.

Нищо работа, една педя е голяма, от червена върба я правил, ама все нещо не успявал да доизкусури.

Специално ходил при съседите, да огледа добре рогата на техния коч, че да бъдат като истински. Срещу торба зрял боб майстор-ковач му направил няколко инструмента. Междувременно Бубев-старши издялкал фигура на крава. А младшият се престрашил, че направил и фигура в цял ръст на тогавашния първи в държавата Вълко Червенков.

С трите работи отишъл в Казанлък, при Чудомир, който в онези времена бил председател на читалище „Искра“, организатор на изложбата.

Писателят-хуморист, народовед и художник мълчаливо прибрал гегата и кравата, а фигурата на партийния вожд побутнал настрани. Месец по-късно в казанлъшкия вестник „Искра“ излязла статия „Баща и син резбари от Павел баня спечелиха първите награди“. Имало и снимка на творбите им. Същите работи спечелили награда и на последвалата окръжна изложба в Стара Загора. Есента поканили Иван и Лальо в София, където във фоайето на Софийския университет била подредена вече националната изложба. Гегата на 19-годишния Иван впечатлила и националното жури, а председател бил не кой да е, а Владимир Димитров-Майстора.

„Тогава за пръв път го видях, висок, слаб, с голямо чело и дълга, дълга бяла брада. Приличаше на Исус Христос, какъвто е изписан в павелбанската черква!“, връща лентата на спомена Иван Бубев, който и до ден днешен смята, че ако не е била онази гегичка и срещите му с Чудомир и Майстора, със сигурност животът му е щял да се завърти в съвсем друга посока.

Три години по-късно, през 1956-а, го приели студент: в групата били той, един кореец Ким, момиче от Панагюрище и един по-възрастен младеж. На финала, след шест години следване и успешно издържан държавен изпит, на който представил няколко свои модела за детски играчки от дърво, останали само двама.

Част от моделите му спечелили първа награда и били откупени от СБХ, за тях получил и един от първите си хонорари. Даже не знаел за конкурса, негов приятел ги занесъл, без дори да му се обади.

Ким получил диплома и заминал обратно за Северна Корея, а Иван го скъсали на изпита по марксисколенинска естетика. Преподавал му младият по онова време Богомил Райнов. Било през 1962 г., поработил за кратко към фонда на СБХ на щат, после щото нямал диплома, преминал на свободна практика.

Оженил се за софиянка, и тя художник, родили им се дъщеря и син, ама Иван нещо го стягало за гушата, тъстът и тъщата не го долюбвали, те били френски възпитаници, а той… селянче, дете на овчар.

Стилизирани розови храстчета „разцъфтели“ върху стената на бащината му къща наскоро

В онези години работел като луд, нямало ден, нямало нощ. Правел модели, захващал се с ковано желязо, използвал кожа, по едно време подготвил десетки скици за мартеници. Включили го на няколко пъти в майсторските екипи, които украсявали строящите се първи резиденции в Правец, във Воден, по Родопите. Някъде тогава го харесали за изработката на специалните дърворезбовани кутии, в които се поставяли партийно-правителствените подаръци за високопоставените чужбински гости.

Правил такива кутии за Никита Хрушчов, после за Леонид Брежнев, за френския маршал Де Гол, за югославския генералисимус Тито, кубинския трибун Фидел Кастро…

Поръчките били в срок от „вчера за днес“. Пристигал чиновник от високото място и казвал, че това нещо трябва да е готово за толкова и толкова часа на тази дата. Материали и инструменти имало, всичко необходимо се доставяло начаса и заплащането било повече от добро. Но пък отговорността си била голяма: ха нещо не се харесало на някой от поръчващите – ха майсторът е бил до там! Така и няма дори снимка от тези си творби.

Последната (засега) такава кутия изработил през 2003 година, била предназначена за президента на Русия Владимир Путин, който трябвало да пристигне в България за 3 март и да се качи на Шипка, и след това да запали свещичка в храм-паметника.

За високия гост домакините подготвили оригинален руски щик, няколко гилзи, събрани от бойното поле при отбраната на прохода и копчета от войнишки униформи. На тази кутия оставил инициалите си И.Б.

По онова време Иван Бубев се бил завърнал за постоянно в родното си градче Павел баня. Писнало му да бъде заврян зет, поканил съпругата си да го последва с двете деца, ама тя отказала категорично и една зимна вечер преди новата 1980-а резбарят натоварил инструментите и дрешките си на един камион и зарязал софийското жителство.

Установил се в бащината си къща, баща му вече престарял, майка болнава, той без постоянна работа, с деца на 200 километра от него, но пък с хъс да се справя с предизвикателствата.

С двете си ръце зидал и събарял, преправял и оправял, като междувременно приемал какви ли не поръчки на кое ли не място: загубил е дирята на повечето от работите. Тук-там някоя черно-бяла снимка му припомняла за случилото се.

Вратата на стария храм

Насред някогашния селски двор, на мястото, където била кошарата за овцете, Иван Бубев е монтирал каменен портик от северната стена на православния храм „Свети Атанасий“ в село Виден.

Разглобил го, когато станало ясно, че построената с нарочен ферман от султана от карагитлийци през далечната 1863 година църква е обречена на разруха. Местните жители я прежалили и започнали да градят нова черква със същия светец, но на около километър от старата. Поканили резбаря да изработи иконостас, а той заявил, че това ще бъде неговата лепта, защото за пръв път в дългия си живот посягал към подобна работа.

Градежът се проточил, иконостасът бил вече готов, когато с помощта на двама приятели разглобил каменната филигранно направена преди повече от век и половина рамка и я пренесъл в двора си. Църковната врата си „съжителства“ с кръстове от християнско гробище и паметници, изписани с арабски йероглифи, единият от тях разказвал, че под него е било положено 13-годишно дете, починало от невярна болест преди повече от два века. Има и няколко причудливо изваяни от природата огромни камъка. За единия е сигурен, че е къс от метеорит, проверявали го с разни апарати – имало огромно съдържание на метали и магнит. Намерили го насред нива, далеко от скали, бил забит на около два метра под повърхността, докопал го лемеж на рало при дълбока оран.

Иван Бубев обяснява подредбата на двора си с думите: „Колкото по-остаряваш и все по-малко можеш да бъдеш сред природата – толкова повече имаш нужда от нея. И аз докарах природата при себе си“.

Покрай каменните отломъци е засадил цветя, като дете ходел през зимата да отвори „прозорчета“ за първите цветове на кокичетата, а есента разчиствал шумата за есенните теменуги…

Почти по Едгар Алън По

През пролетта на 1944-та каращият 10-ата си година Иван опитомил свраче. Птичето до такава степен свикнало с момчето, което го хранело с трошици хляб и отмъкнато скришом сирене, че кацало върху рамото му и го следвало навсякъде. Дори когато отивал по неволя сам да оре нива край поречието на Тунджа. В края на лятото, докато водел бащините крави да пладнуват под върбите, го спрял непознат мъж.

Превърнатите в произведения на изкуството и емблема на Павел баня изсъхнали брястове

Облечен в градски дрехи, с брада, носел странен предмет – триножник. Помолил го да се подпре на гегата и да седи, без да мърда. С птичето на рамото. Очертал образа му с нещо черно, след много време разбрал, че е ползвал специален въглен за рисуване. Накрая му показал творбата си – от белия лист го гледало овчарче с много, ама много замислен поглед. Кой е бил художникът? Така и не разбрал. По него време в Павел баня живеели няколко десетки софиянци, побягнали от бомбардировките на столицата. Сред тях било и семейството на големия акварелист Константин Щъркелов. Не знае какво е станало с картината, надява се да краси някой дом или пък да е в галерия у нас или по света.

Сврачето? Като тръгнал през септември на училище, го подарил на приятелче през пет-шест улици от дома си. Почти го бил забравил, когато една заран птичето се завърнало и закълвало редом с кокошките, гледани от баба му. Как е намерило пътя? Господ си знае работата. Така, както си знаел работата да подреди пъзела с живота му, за да направи от овчарчето… резбар.

На ползу роду и по бащин завет

През вече над 30-те години на своеобразно отшелничество в Павел баня Иван Бубев е създал няколко монументални творби, с които особено се гордее и които се надява да не изчезнат в бъдещето.

Сред тях са паното в памет на лекаря-анархист и приятел на бащицата Махно д-р Иван Балев, което дарил на местното читалище.

В библиотеката пък създал паното с образите на писателя Чудомир и брат му Георги Чорбаджийски. Хонорарът предоставил за издаването на книга за историята на градчето. През 2002 година изсъхнали два бряста пред току-що построен луксозен хотел, Бубев предложил на местната управа и тя се съгласила да „оживи“ нарочените за сеч дървета и те се превърнали в своеобразна емблема и знак за 125-годишнината на градчето.

От няколко години пък (по завет на баща си Лальо) започнал да обгрижва лобното място на зверския убития през далечната 1924 г. земеделски активист Мильо Денев. Едва 34-годишният по онова време Денев бил заклан от казанлъшки полицай буквално пред очите на пасящия стадото си овчар на метри от Тунджа посред бял ден. Издъхнал на път за болницата, а полицаят отишъл да лови риба, все едно че нищо не се е случило. На мястото след 1944 г. сложили паметна плоча, но след 10 ноември 1989-а тя някак тихомълком изчезнала. Малко преди да склопи очи, дядо Лальо заклел сина си да прави, да струва, но да не се затрива паметта за Мильо Денев.

Пред изумените очи на някои местни жители Бубев облагородил мястото, направил нова плоча и през ден-два ходи сам да полива засадените цветя там.

Залудо работи, залудо празен не стой

20 и повече години вече Иван Бубев все нещо доизкусурява по бащината си къща (строена е през 1912 година), където е подредил изложба с десетки работи на дядо Лальо, оставил местенце и за някои от своите, случайно оцелели дърворезби.

Над главата си в спалнята е поставил изпратен му от далечна Австралия бумеранг и оригинална маска, изработена от тамошните бушмени.

В скромната си работилничка домакинът е подредил няколко полузавършени творби, които смята да покаже на следваща, може би юбилейна изложба в София

Насреща е сложил гипсови отливки от главата на Нефертити, купил ги от музей в Лайпциг веднага след като завършил Академията. Запазил е и няколко модела за детски играчки от дърво: слонче и жирафче. Били от дипломната му работа. Останалите още тогава откупили проф. Илия Петров и учителят му проф. Асен Василев.

На стената на втория етаж скоро грейнало пано с разцъфнали рози, а входната врата на къщата му е с богата дърворезба в стила на любимата му Дебърска школа. В ателието пък има поне десетина заготовки за бъдещи проекти, които възнамерява да представи в самостоятелна изложба. Надява се да е в салоните на СБХ на столичната „Шипка“ 6. За 90-годишнината ли?

Усмихва се – знае ли човек колко Онзи горе му е отредил! Когато-тогава, проектите са почти готови: сред тях има разперил опашка паун, таралежче, слънце…

На изпроводяк показва две празни стаи в къщата: нарочил ги е за наследниците си: дъщерята и двамата сина от първия и втория си брак. Надява се един ден да се завърнат при бащините корени.

Христо ХРИСТОВ