Първият председател на „Подкрепа“ в Стара Загора през знаковата 1989 г. Атанас Велев: Икономиката се оказа най-трудната част от българския преход

341
Един от първите старозагорски дисиденти Атанас Велев понастоящем има малка компютърна фирма в Стара Загора. За разлика от други, които впоследствие се прикачиха към демократичните формирования и днес живеят в лукс

В последните месеци на комунистическата диктатура у нас е създаден Независимият профсъюз „Подкрепа“. Организацията, ръководена от старозагореца д-р Константин Тренчев, изгражда свои структури в страната през лятото на 1989 г. В Стара Загора начело застава Атанас Велев. 30 години по-късно, в навечерието на 10 ноември, „Старозагорски новини“ се срещна с първия председател на днешния синдикат КТ „Подкрепа“ в Града на липите. Атанас Велев разказва от първо лице за събитията, променили политическия живот у нас.

– Г-н Велев, в навечерието сме на 10-и ноември. Сакрална дата в българската история, която мнозина приемат за начало на демократичните промени. 30 години по-късно с каква емоция си спомняте за събитията през 1989 г.? Връщате ли се назад в миналото?

– Няма как да не мисля за тези специфични моменти от моя живот и историята на България. Оживяват множество картини от това динамично и интересно минало. 10 ноември е дата за началото на промените за онези хора, които стояха отстрани. Много преди това имаше наченки и стъпки, които днес можем да определим като промяна. В месеците преди ноември бяха създадени няколко неформални обществени организации. В това число ще посоча Независимия профсъюз „Подкрепа“, на който аз станах първи председател в Стара Загора. Това се случи в лятото на 1989 г. Трябва да припомним, че малко след това, през есента, в столицата бе проведен екологичен форум. Той се състоя в Националния дворец на културата, носещ тогава името „Людмила Живкова“. В рамките на това събитие се случиха редица мероприятия. Кулминацията на дейността на всички неформални организации бе митингът на 3-ти ноември 1989 г. в София. На него бе внесена декларацията за борба с екологичните проблеми. Тогава бе създаден и т.нар. Комитет за защита на Русе. Този митинг в столицата обедини всички тези организации. Сред тях бе и Клубът за гласност и преустройство и „Екогласност“. Беше много интересно събитие, което събра около 10 000 души. Впоследствие властите заявиха, че сме били 1 000, но това е нормално. Спомням си как с недоумение гледаха хората в сградата на парламента към нас, тези, които бяхме отвън. Те просто не знаеха как да реагират. Все пак подготвената от участниците петиция бе приета. Седем дни по-късно, на 10-и ноември, се случи свалянето на Тодор Живков. С добро чувство се сещам за този период. Това бяха много одухотворени и динамични времена. Онези от нас, които се включиха в зародиша на споменатите от мен събития, имахме усещането, че правим нещо значимо, което не е свързано със собственото ни благополучие, а е в полза на страната ни.

– Не Ви ли беше страх в тези първи демократични стъпки предвид репресивната машина на полицията и Държавна сигурност (ДС), която според действащата тогава Конституция тогава бяха на страната на БКП?

– Няма да скрия, че имах известни притеснения в тези прохождащи демократични наченки. Службите бяха най-агресивни през лятото на 1989 г. Т.нар. политическа полиция – Шесто управление на Държавна сигурност, работеше с нас много активно. Времето обаче бе такова, че въпреки страха усещахме, че няма връщане назад. Промяната започваше. Перестройката вече бе в ход и във всички социалистически страни вече имаше организации, които наподобяваха Независимия профсъюз „Подкрепа“ и останалите неформални организации. Имахме подкрепата и на свободните радиостанции – „Свободна Европа“, „Гласът на Америка“. Това ни даваше кураж, защото очевидно някой мислеше за нас. Трябва да отбележа, че въпреки натиска властите не осъществиха някакви жестоки репресии. Бяхме привиквани в ДС, където вече знаеха какво правим, защото ни подслушваха. Целта на тези срещи обаче бе да ни разединят.

– Успяха ли в опитите си?

– Категорично не! Говореха срещу всеки. Разиграваше се сценката с доброто и лошото ченге. Имаше хора, които бяха по-лабилни и се отдръпнаха, но ядрото се запази. Духът на времето вече бе друг и промяната беше започнала далеч преди 10-и ноември.

– Какво си спомняте от първия демократичен митинг в Стара Загора?

– Първият демократичен митинг в Стара Загора се случи в началото на декември на Колодрума. Той бе организиран от вече споменатите от мен организации, а в основата бе профсъюзът „Подкрепа“. Трябва да спомена, че разпространихме информацията от човек на човек. Всичко бе организирано от нас и бе с голяма доза ентусиазъм. За тази проява, заедно с Николай Колев-Босия, пуснахме нужното уведомление в местната община, за да бъде всичко ясно и законно. Този митинг бе чакан с огромно нетърпение от демократично мислещите хора в Стара Загора. Колодрумът бе препълнен. За първи път събрахме толкова много хора. Имаше сериозна охрана от страна на властите, но искам да отбележа, че нямаше никакви провокации.

– Като един от ръководителите на тази първа знакова демократична проява в Стара Загора усещахте ли желанието на хората за промяна?

– Не само я усещахме, тя се виждаше. Точно това ни зареждаше и нас самите. Имахме множество запитвания от наши познати от града в продължение на около 30-40 дни, които непрестанно искаха да разберат дали ще бъде организирано подобно събитие. И то се случи. Стара Загора не бе първият град, но бе сред първите. Имаше търсене и нетърпение за подобно събитие. На митинга присъства Георги Спасов, д-р Тренчев, Тодор Кавалджиев и други, които държаха пламенни речи, изпълнени с много желания, заявки и енергия. Това ентусиазира присъстващите. Всичко казано на митинга бе в духа на промяната и демокрацията. Истината е, че в онова време ние самите не бяхме наясно какво точно ще променяме. Идеята ни бе да отпадне член първи на Конституцията, който срастваше държавата с партията БКП. Другите послания бяха свързани с възможността за гласност, за свободно изразяване на мнение, за многопартийна система, изобщо за голямата демокрация, която част от българския народ искаше. Не виждахме обаче как тази трансформация ще се случи в икономиката. Ако трябва да съм честен, не се и замисляхме толкова много. Всички действия в тези първи дни бяха изблик на желание за светъл лъч, който да донесе демокрацията в България.

– Не беше ли този изблик на желание за свобода на българския народ по-плах, отколкото в останалите държави от Източна Европа? Докато у нас говорихме за промени, в останалите страни от някогашния Източен блок се споменаваше за революции.

– Какво означава, че този изблик е бил по-плах? Имаше много хора и сред ръководителите на тези неформални групи и организации, които бяха изключително резки в своите искания и виждания за пътя към демокрацията. Аз обаче съм удовлетворен, че тогавашният председател на СДС – д-р Жельо Желев, бе много уравновесен и мъдър човек, и политик. Негова бе идеята да я караме по-кротко без насилие, без сблъсъци и без оръжие. Мъдростта му си каза думата, въпреки че в СДС имаше хора, които държаха на по-резките действия, вдъхновени от събитията в Румъния. Ако бяхме стреснали властта с подобни действия, тя щеше да отговори. Това е самата истина. Слава Богу, при нас всичко мина мирно и кротко. Така стигнахме до първите демократични избори, които бяха загубени от СДС. Факт е обаче, че за първи път у нас се случи нещо, на което хората от моето поколение в живота си не бяха ставали свидетели. Вотът за Велико народно събрание бе съпътстван от небивал ентусиазъм. Днес говорим за мажоритарна система на гласуване, но още тогава тя бе използвана, макар и в един смесен порядък – със съчетаване на пропорционално и мажоритарно гласуване. Много свестни хора влязоха тогава във Великото народно събрание. Да, те нямаха политически опит и подготовка, но бяха наистина стойностни. Говоря за народните избраници на СДС.

– Казахте, че с голям ентусиазъм хората са очаквали първите свободни избори. Защо бе загубен във времето този ентусиазъм? Изобщо, г-н Велев, от дистанцията на времето какъв е резултатът от борбата Ви преди 30 години, гледайки обстановката днес у нас?

– Трудно е да отговоря еднозначно, защото, както вече споменах, ние нямахме яснота какъв ще бъде пътят на промяната в икономически план. Извън това нашите искания се изпълниха. Сега всеки говори онова, което иска, чете избрани от него книги, слуша музиката, която му доставя удоволствие. Всеки има правото да критикува, че дори и ругае управляващите. Тези свободи са факт. Друг е въпросът, свързан с икономическата трансформация. Там нещата станаха бавно и се видя, че не могат да се случат според надеждите на мнозинството. Аз самият обаче бях здраво стъпил на земята и въобще не се надявах, че този процес може да се размине без трудности. Имах реалната представа за това, че граденото 45 години от държавата трудно ще премине в частния сектор и ще стане дори печелившо.

– Българските граждани обаче като че ли не бяха подготвени за тежките икономически кризи?

– За съжаление е точно така. Истината е, че ние, които бяхме вътре в самите процеси, не бяхме готови. Какво да говорим тогава за онези, които просто стояха отстрани. Нямаше хора, които да излязат и ясно да заявят какво ни чака. В това време се появи Иван Костов и няколко други експерти, които също спориха помежду си. Просто липсваше яснота за икономическите препятствия, които стоят на пътя на трансформацията. Трябва обаче да отбележа, че Костов и Филип Димитров имаха наистина добри идеи, за съжаление те не успяха да реализират част от тях. Икономиката се оказа наистина трудната част от българския преход. Политическата трансформация бе по-лесна. Пак казвам, управниците в онзи период имаха нелеката задача да разградят едно държавно икономическо стопанство и да правим частно със съответното ниво на конкуренция и печалба. Промяната започна трудно, първите стъпки бяха още по-тежки.

– В коя фаза сме в момента според Вас, г-н Велев?

– Според мен сме на правилния път. Колко време ще ни отнеме да го извървим е друг въпрос. За тези 30 години се научихме да правим успешен частен бизнес. За това помогна и членството ни в ЕС. Трябва ни обаче още време, за да настигнем нашите европейски партньори, защото те, за разлика от нас, не са преживели 45-годишен комунистически период.

Интервюто подготви:
Живко ИВАНОВ