Непокорният Кольо Вутев пред „Старозагорски новини“: „Слънчев бряг“ беше лагер на смъртта

102
Оцелелият от лагера на смъртта "Слънчев бряг" Кольо Вутев

Ето как стана всичко: Тогава беше 16 юни, бяхме в сладкарницата на нашето село Торос. И един учител, възрастен човек, ми вика:

– Ееех, дядов, днеска се е родило царчето. Като се роди през 1937 година даваха на всяко семейство по 150 лева, нямаше ученик с двойка – слабаците преминаха с тройки, а отличниците получиха седмици!

И аз се помайтапих, викам:

– Абе, дядо Иване, ако сега беше тука царчето, белким щяхме да пием по една каймак-боза без пари?! Че мама трябва да работи в текезесето поне два дни (те тогава надниците бяха по 40 стотинки), за да можем да платим каймак-бозата.

В тоя момент влизат партийният секретар и комсомолският… А пък аз съм борец, състезател – преди три дни се бяхме върнали с едно момче от Зонови състезания и се бяхме класирали за финалите. И бяхме решили да не почваме работа до края на юли, а да тренираме… Пристъпва към нас партийният и вика:

– Вие, момчета, що не сте на бригада?

Защото преди малко бяха изпратили около 80 местни момчета на бригада, да силажират. Той си беше сложил ръката на рамото ми, но аз я блъснах и казвам:

– Откъде-накъде?! Ти вчера закара двамата си сина на Варна на море, а пък нас, баламите, ще ни дириш за бригада в текейсе!

Всички в сладкарницата се изсмяха. Партийният ме пита:

– Ти чие момче си?

– Иди питай мама, че тати не е много сигурен! – отвръщам аз.

Още по-голям смях. И тогава комсомолският му подшушна нещо на ухото… и си тръгнаха.

И на другия ден рано-рано – белезниците на ръцете и – в Луковит.

Оттам – в затвора в Ловеч…

После – пред МВР-то, оттам качиха още двама-трима. Единият беше Васко от Струмяни – предпоследна година студент по право. Докараха ни тука, в лагера „Слънчев бряг“. И Васко пита Мирчо Спасов:

– Другарю полковник, защо сме тук, без съд, без присъда?! Защо нашите роднини и близки не знаят къде сме? Моите близки знаят, че съм в Сандански, пък аз се озовах в тази кариера…

– Вие тук не сте за оцеляване. Вие сте най-страшният бацил за социализма. Вие тук сте за стерилно унищожаване! Ако вие си мислите, че някой от вас ще стане птичка и ще прехвръкне през оградата, аз тутакси ще стана герак и перушинка няма да дам да прехвръкне – така рече Спасов.

Бившият лагерист показва белега, останал му от боя с металния камшик

И така се почна за мен един ад, който за щастие продължи само 44 дни. Васко от Струмяни го пребиха заради дързостта му да задава въпроси още първата седмица. Беше някъде в началото, може би още на втория ден на кариерата бяха заредили с каменарски взрив около много гнезда. Фитилите – къси. Раздадоха на лагеристите по една запалена цигара и ги пратиха да палят фитилите. Които бяха най-открая – успяха да избягат, но останалите – 19 лагеристи – станаха на кайма. Докараха един камион и Газдов ни накара да събираме кървавите останки… тук крак, там ръка… ужас! Не знам дали нарочно го направиха това с взривовете, но фитилите бяха много къси… Очевидно такава беше целта на тоя лагер – никой да не оцелее.

Само докато бях аз там, по мои груби сметки убиха с бой близо 300 души лагеристи.

Една сутрин ни изкараха от спалното помещение, строяват ни и ни броят. Не излиза сметката – липсват двама души. Щом има такива случаи, карат ни да легнем по корем на земята и започва бой с тоягите. Аз нали бях най-млад и ме пратиха да изтичам в спалното да видя дали някой не се е успал. Влизам вътре и гледам – наистина двама души лежат. Отивам с яд и ги дърпам за краката – ама те студени, вече се вкочанили! Излизам навън и единият надзирател ме пита:

– Какво става, спят ли?

– Спят… спят, ама едва ли ще се събудят – казвам аз.

После стана ясно, че Шахо циганина влязъл през нощта и ги удушил тези хора. Уплашихме се и започнахме да даваме нощем дежурства – всеки бодърстваше за по 30 минути, за да не ни изненада отново този убиец.

Биеха, биеха до смърт надзирателите. И аз бях на крачка от смъртта. Един бай Иван, бащата на певицата Богдана Карадочева, така умря в ръцете ми, на кариерата. Както го държа и съм си навел главата, някой извика предупредително. Надигнах се, но нещо ме резна през лицето. Шахо циганина си беше направил нещо като камшик, само че със синджир, който накрая завършваше с едно стоманено острие, наточено като бръснач и от двете страни.

– Хряс! – пак замахна оня и ми заби стоманата в крака, ей-тука, в бедрото. Аз бях дребничък, около 47 килограма тежах, но бях кораво момче. Хванах го за реверите, ударих му една глава и той се свлече. Добре, че в това време му викнаха на Шахо, че Газдов го вика долу в лагера. Така ми се размина за малко, без съмнение щяха да ме претрепят там, на място. Прибрахме се вечерта, но аз вече знаех, че дните ми са преброени.

На сутринта, като ни строиха за проверка, отпред пред строя застанаха няколко души. Помня датата добре, беше 30 юли 1959 година. Единият човек беше треньорът Коста Кючуков от Плевен, до него председателят на БСФС и Васил Петров, спортен организатор от нашето село. Бате Васо приближи към строя и ме посочи – оказа се, че са дошли за мен – трябвал съм им за финалите на Републиканското, за да се представи добре отборът на Плевенски окръг.

Газдов ме изкара пред строя и с един удар ме събори на земята. После ми настъпи с крак главата, ухото ми се разкъса, шурна кръв… Тогава се намеси бате Васо, селският, и извика на Газдов:

– Ей, я да оставиш момчето!

А пък Шахо циганина се обажда:

– Какво бе, ти да не искаш да влезеш на неговото място?!

Бате Васо беше спортист, отделно имаше леля, която била убита като партизанка на Голо бърдо, имаше кураж и казва:

– Ей, циганин, я да кротуваш! – и му удари една глава. Тогава се намеси един човек, който беше дошъл с тях, сигурно беше от Държавна сигурност, защото Газдов му имаше страха.

И така ме пуснаха от лагера. На това Републиканско аз се борех като звяр, станах първи. Защото Газдов на изпроводяк ми беше изсъскал, че ако не свърша добре работата, за която ме пускат от лагера, да се броя за мъртъв.

Слава Богу, повече не се върнах в „Слънчев бряг“! И досега съм благодарен на треньора бай Коста, който направи всичко, за да не се върна в това място на смъртта.

Записа: Петър МАРЧЕВ