„Лагерът на смъртта“ ще разтърси публиката от Стара Загора

446

Автор на дилогията за лагера „Слънчев бряг“ край Ловеч е старозагорският белетрист Васил Ю. Даскалов

На 18 септември от 18:00 ч. в Регионална библиотека „Захарий Княжески“ – Стара Загора, ще се състои премиерата на третия роман на младия старозагорски белетрист Васил Ю. Даскалов, озаглавен „Лагер на смъртта“. По този повод той беше любезен да отговори на въпросите на „Старозагорски новини“:

Вместо визитка:

– Г-н Даскалов, какво представлява „Предизвестие за Ловеч“ – това документален роман ли е?

– „Предизвестие за Ловеч“ е първата книга от дилогията „Лагер на смъртта“. Романът адаптира исторически факти и лагерни мемоари и разказва как се стига до разформироването на лагер „Белене“ и създаването на нов таен лагер край Ловеч. В текста са включени думи, изречени от лагеристите и политиците, думи от лагерния жаргон, както и характерния софийски говор от средата на ХХ век. Чрез тази книга говорят потърпевшите. Проследявам съдбите на четирима души, които накрая ще се срещнат в лагера.

– Какъв бе подтикът да се заемете с тази тема?

– Преди около три години попаднах на статия за младеж, въдворен заради носене на тесни панталони. Неговата история ме докосна чисто човешки, предизвика в мене съчувствие и гняв отвъд политическите пристрастия. Започнах да проучвам репресиите, набавих си книги с факти и разкази. Почувствах, че трябва да издам този роман, защото всяка голяма трагедия в едно общество, като войните, Холокоста, робството, заслужава да има своята художествена литература.

– Как събрахте нужната информация, за да напишете тази книга?

– Подборът беше сложен – аз исках да покажа в тази първа част откъде идва репресията, за да развия в продължението докъде стига. Засягам чистката след Девети септември, унгарската революция, малтретирането на набедените хулигани в мазето на „Московска“ 5, въдворяването и ужаса на Белене, както и политическите причини за преобразуването на единия лагер в друг. Четох документалните книги за лагерите, както и различни сборници с разкази на оцелелите. Дори успях да се свържа с човека от интервюто, откъдето тръгна моя интерес, и да проведа едно събеседване очи в очи, което придаде още по-голяма автентичност. От себе си дадох душа на произведението като фикцията е само една малка фуга, свързваща наниза от свидетелства.

– Към кого е адресиран „Лагерът на смъртта“? Какво да очаква читателят във втората част?

– „Лагерът на смъртта“ е адресиран към всеки, който знае или не знае достатъчно, но иска да научи и е съпричастен. Той няма за цел да превъзпитава, нито да търси прошка. Продължението ще разкаже вече по-подробно за условията и убийствата в учреждението, както и причините за неговото закриване.

 

Недохраненото дете пред вратата

откъс от романа „Предизвестие за Ловеч“

 

Малко преди обед от външната врата иде едва доловимо почукване. Не ще да са милиционерите, те не си поплюват, а бумтят безцеремонно. И съседите не са – техното също е различно. Никой досега не е чукал така, като детенце, като немощна птичка с човката си. Божидар понакуцва от хроничните рани, получени в мазето на „Московска“, но въпреки това се старае да бърза, бърза да отвори. Радва се като малко дете, надява се. Може би брат му най-сетне са го пуснали, или поне носят вести за него. Вече близо две години откак го нема, откак немат никакъв хабер за него. Изпълнен от братска тъга на обич, по-малкият отваря външната врата. Уви, не е брат му. Некакво мръсно заблудено дете е, на години изглежда по-малко от него, немито, намирисващо, с окъсани дрехи и плахи, срамливи очи, забити в пода, криещи мокри, тихи капки. Високо е това дете, но крайно недохранено, с дълги, твърде тесни крайници и черни, костеливи длани. Черепът му плътно изпива контура на главата, като уголемен, изял плътта. Едно дете, израснало в глад, в иронията на високото си тяло, крещящо отчаяно за храна. Но очите му, тези изскочили, уголемени очи:

– Ти…- успява да каже Божидар.

Не иска да влезе по-надълбоко, не е сигурен кой стои пред него и как ще се почувстват всички, как ще го понесе майка им, когато разпознаят в чертите на това мръсно, измършавяло създание по-големия син. Посрещането и първите грижи по незавидното му състояние, са много по-остра болка, от дългото чакане на дните и нощи в страшната домашна празнина. Гледат го сега, като нещо крехко, нещо което всеки миг може да се счупи, да изчезне, да се изгуби. Да го изгубят отново. Помагат му да се окъпе, понеже нема сили да стои прав и да движи ръцете си. Трупът изглежда страшно, секаш месата са извадени оперативно, а кожата – завита обратно върху дългите кости. Ябълката е като изхвръкнала назад, мускули на бедрата липсват, само едни анемични кокали, напомнящи дървена фигурка, които с мъка се движат. Лицето хлътнало с полубеззъба, изведена напред уста, а изпод изпъчените скули се крият двете мамини очи. Само те са останали от момчето. Даде им син, осемнадесетгодишен мъж, метър и седемдесет и осем, а те й върнаха двадесетгодишно дете, тежащо четиридесет и три килограма.

Обличат го, слагат го да легне на шест малки възглавници, за да не правят кокалите му нови рани. Първите дни, той почти не става, храни се по малко, не говори, само премига и поклаща глава.

– Трябва да избегам от тази страна – са първите думи.

Погледът му, празен, гледа некъде напреде в нищото.

Месец след завръщането си, двадесетгодишното дете все още изглежда твърде изпито и измъчено, потопено в своята страхова потиснатост. Майката и бащата верват, че лошото е отминало, както мътната вода се отдръпва и изтича след порой.

– Не зная какво да мисля… – казва тя късно след вечерята, подпрела уморено глава в шепата си. Мъжът й пуши нервно до нея във вестибюла, а от „Рапсодия“-та се ниже минорна класическа музика. – Страшно е. Върнаха ми го, а секаш не са. Всеки ден, преди да си дойде, гърдите ме стягаха, вибрираха, тръпнеха да узнаят нещо за него. Върнаха ми го, а вибрирането остана.

Той се присяга и хваща ръката й в дланите си:

– Мина. И това мина. Той е добре, ще се оправи. Чу лекаря. Млад е, ще се възстанови бързо. Това е важното. Можеш да си отдъхнеш. Синовете ти са тука. Аз, аз се коря всеки ден и дори и да не го показвам, аз зная и се коря, че го отведоха заради мене…

– Не говори. Не го казвай – плаче тя. – Недей да живееш с такова бреме. Да не мислиш, че и аз не се обвинявам? Аз винаги съм била суеверна и зная, че Господ ме наказа за лекомислието ми. Аз се присмивах на войната, считах, че страната ни нема особена роля, че е просто дребен съюзник, не защото държи да воюва, а защото е длъжна така или иначе да вземе страна. Когато бомбите се изсипаха, когато на десети януари загубих много от близките, от колегите… тогава аз бех млада майка с две малки момчета. Бехме оцелели и аз вервах, че нема да има по-лошо. Помниш ли, помниш ли, когато се бехме евакуирали в Петърч, когато гледахме как априлските бомби се носят като красиви фенери в небето над София? Аз глупачката се радвах, че сме се избавили, че сме далече от опасността и че след войната, веднъж като свърши мръсната война, нищо по-лошо нема да има. Вервах наивно, че децата ни ще живеят спокойно, че най-лошото за тех е отминало, докато беха още съвсем малки. Наивна бех, глупачка. Наверно и ти тогава не си съзнавал до каква степен обществото ще се промени, или си предпочел да премълчиш зловещите прогнози, за да не ме огорчиш, да запазиш илюзията за красивата ни буржоазна младост. Аз мисля, че всека майка, която е предпочела да живее наивно, в неведение, носи своята вина. Защото дори и да не съм способна да променя хода на историята, аз съм длъжна да се интересувам, да зная, да съзнавам трезво какво може да сполети мене и децата ми.

– Знаеш ли, въпреки всичко аз си обичам Българията. Аз против страната си нямам нищо. Съжаляваш ли, че не пробвахме да избегаме на запад?

Тя отмества ръцете му, за да вземе табакерата. Пали цигара. Не е пушила откакто отведоха детето й. Пак от суеверие. И от погнуса. От чувство за вина. Тръска в пепелника, а вината продължава да стяга гърлото и дробвете?

[…]

Ще минат месеци преди големият брат да заприлича отново на по-голем. Секаш никога нема да напълнее. И сякаш никога нема да говори отново с присъщата му бодра духовитост. Нещо в него, споменът, кошмарът от „Белене“ осакатява жестовете и определя апатията и чувството на умора като водещо състояние. Онази свободна, свежа, неподправена усмивка, когато размаха гордо ролката във високо вдигната си ръка! Онази усмивка са му я отнели, той остава инертен и незаинтересован, пасивен свидетел на заниманията в семейството. Редко говори, избегва дългите отговори, гледа да спи и да яде.

Когато лагеристът се завърне в дома, той не говори за преживяното. Защото не иска да го съпреживява и защото системата го държи в страх. Сред мрежа от агенти и доносници навсекъде и с изпитания ужас на гърба, човек предпочита да мълчи, да сдържа в себе си разказа за терора, да се гмурне с него надълбоко в себе си. Един ден, след десетки лета, ако отгоре е чисто, ако гребът е изтеглен и не дебне, тези насъбрани разкази за обреченост може и да изплуват… Когато завърналият се е младо момче, пратено в нищетата и мизерията без опит, без да познава смъртта, по-зелено от мобилизирани донаборници по време на война, тогава разказите му идват само насън, връщат го в бездната, оставят го да запечата отново насилието с фотографска памет, с достоверния реализъм на болката в сънищата…

„Там се белее „Белене“. Белее се, нищо неподозиращ. Дълъг е островът, дълъг е и пътят по него до обекта. Като дължина на живота. Изпитва ме колко ще издържа. Слизаме от понтона. Подгонват ни милиционерите с тояги в ръце като освирепели диваци. За тех ние сме вредители, нашественици, кофти хора. А всъщност сме все българи… Побегваме, тичаме, лутаме се на посоки, като говеда, които ги карат да се въртят в кръг. Притъмнява. Нищо не виждам, само една трева напреде и нещо като изоран по нея път от коловози лепкава кал. Втурвам се. Свистят около ушите ми дреновиците. Чувам удари, хвърчи кръв. Викове. Бегаме, кой колкото може. Бегаме, а пътят и боят не се свършват. Страшно е, страшно, мисля си, тези ще ни пречукат тука на поляната. Бегам и все не стигам. Излизат пред назе нова група джелати, погват ни те на свой ред. Дъх не ми остава, а маховете зад мене свистят и чупят кокали. Нема милост, искат да ни пребият с дренови тояги. Дивашка работа, страшно е това. Дъхът ми се свършва, а пътят ми не. Сили немам вече, краката ми ще гръмнат… Отпреде – нов рояк от милиционери. Немам сили, ще падна секи момент и ще ме счупят от бой. Къде съм аз бегал толкоз досега, че да мога да избегам още, кой да ме е гонил, за какво… Нечовешко е, на границата на възможностите. Защо аз? Едно дете на осемнадесет, какво разбирам, какво съм сторил толкова… Падам на кол(е)не. Нивга не съм бил много верващ, но в оня миг се обръщам към Бога да ме пощади. Защото требе да повервам в нещо. В оня миг зная, че Бог нема да ме върне. Не съм грешен, не съм престъпник, че да ме върне. Мисля си, пътят сигурно нема край, краят сме ние. Където издъхнем, ей там ще е краят.

Ставам и продължавам. Но все по-трудно се върви, все по-тежко отлепвам нозе от калта. Биячите ни сега стоят настрани и гледат. А ние затъваме. Натикали са ни в блатата на Персин. Едната ми обувка залепва в дълбоко. Оставам я. Опитвам да се задържа, да стъпя бос на нещо твърдо. Страшно е. Хората са в паника. Ако тоягите не са значели прека смърт, то блатата ще ни глътнат целите. Хвърчат дрехи и вързопи, разпилени от ужаса. Потъваме. Некои се задържаме за сухото, други изчезват в мигове на удавени викове… Гледам как се мъчат, как се давят в лепкавата кална каша, как нищо не могат да сторят, гледам с отвращение и ужас, гледам да не съм следващият. Смъртта е до мене, гледам как другите умират и три пъти по-силно вервам, че следващия ще съм азе. Страшно е, Господи, страшно е!…

Там, в „Белене“, хората… там…. Там умират пред очите ми. Чувам, виждам, усещам как умират. Мога да бъда на техното место… Ако в края на деня не съм умрел, мога да умра на следващия. Цел ден работя, пренасям, цел ден тежка, ама много тежка работа. А сутринта съм изял половин леб и това ми е дажбата. Изтощени, прималели, ходим в несвяст. Братя по съдба… Хора като мене, млади, или по-големи, улегнали мъже, глави на семейства, бащи, оставили синове като мене, хора, изтощени до краен предел. Некои от нас не издържат, олюляват се, залитат в страни. Не да се престорят и не за да побегнат. Те просто немат сили да следват правата линия. Те вече немат сили да бъдат хора. Почват да лазят. Свличат се. Изтощени до краен предел. Охраната това и чака. Помня, помня ясно един човечец: Опитвам се да го задържа, но той се отскубва от ръката ми. Една работа за секунди. Замахвам, закъснявам. Или той е твърде далече, макар и плътно до мене, или и аз съм твърде изтощен като него, но просто имам късмета да не съм в края на браздата. Твърде, твърде изтощен съм, за да успея. Погледът ми се чернее, виждам как образите се движат, но са забавени. Навярно и моите движения са твърде, твърде бавни: Той пада зад маркировката. Край. Копоите това и чакат. Нема милост. Нема значение колко си премалел. Изпразват шмайзера в него. Дупчат гърба му, така както е паднал на пръстта, изнемощял, припаднал, изгубил сили и съзнание… Разстрелват го все едно е ловък, хладнокръвен бандит. Беглец! Всека нощ го виждам, преди да заспя. Виждам го и си мисля, дали можех да го хвана по-здраво? Защо немах поне аз малко повече силица в ръката си? И ако бех успял, дали този мъж щеше и той да доживее да го освободят, да се прибере при семейството си. Да си прегърне детето, да има това дете на кого да каже „татко“…

Материала подготви:
Петър МАРЧЕВ