Изследователката Йорданка Хаджийска: Стара Загора неслучайно претендира за древен град

126

Историята на града кореспондира с почти 8-хилядната история на прабългарския календар, който е най-старият в света, признат и от ЮНЕСКО

Според изследователи от Института по древни цивилизации нашите предци са били едни от обитателите на Черноморския регион преди геологическата катастрофа, т.е. потопа в Черно море (5500 – 5600 г. пр. Хр.). Те са едни от древните носители и пазители на системата от писмени знаци и календарни познания.

„Стара Загора неслучайно претендира за древен град с 8-хилядна история“, коментира пред медията ни Йорданка Хаджийска, която от десетилетия изследва историята на древните цивилизации. По думите й градът е бил с изключително важно стратегическо значение и историята му е доказано древна. „Знае се, че някъде от 350-а година нататък много често българите са стигали до Загоре. Той е попадал в ръцете им, отново е бил отнеман от византийците и това е била една много спорна зона“, допълва Хаджийска.

Историята на Стара Загора напълно кореспондира с почти 8-хилядната история на прабългарския календар. Той е най-старият в света и е признат от ЮНЕСКО. Организацията го обявява за най-точния в света и го признава официално през 1976 г. Още тогава учените са били поразени от интелектуалния и научен труд на живелите няколко хиляди години преди идването на Христос хора и гениалното решение на математическата задача с числото 365.

Древното българско летоброене предлагало просто правило за високосния 366-и ден. В прабългарския календар, който е слънчев, годината започва в най-късия ден (зимното слънцестоене, около 21 декември). Този ден не е участвал в никой месец, не е включен и в никоя седмица. Той е бил самостоятелна календарна единица – нулев ден, Ени-Алем. Сега се нарича Енин ден или Eднажден (което значи първи ден), а по-късно Игнажден. Останалите 364 дни от обикновената (невисокосна) година се разпределяли в четири еднакви тримесечия (сезона) по 91 дни или 13 седмици. Това е позволявало годината, както и всеки сезон да започват винаги в неделя, който е и първият ден от прабългарската седмица. Първият месец от всеки сезон има 31 дни, останалите два – по 30. Всяка четвърта година (като се изключат някои корекции) е високосна и е от 366 дни. Тя се различава от обикновената единствено по това, че след шестия месец съдържа втори нулев ден (Ени-Джитем).

Освен византийското летоброене по нашите земи е използвана ера, която се наричала „българска“. Начало на българското летоброене е 5504 г. пр. Хр., а на византийското летоброене е 1 септември 5509 г пр. Хр. (акад. Никола Бонев).

Българският календар се различава от астрономическия само с няколко секунди. Той е по-стар от всички древни календари, включително и от този на маите. Дали това не означава всъщност, че българите са най-старият род на земята, попитахме Йорданка Хаджийска: „Бихте могли и така да го преведете, но факт е, че от тогава се върти колелото на българския календар и такава е била статистиката не само до падането под турско робство. Този календар продължавал да функционира в народната памет почти до Възраждането. Смята се, че Кольо Фичето и други майстори оставяли знак-символ на животното, в която година по българския календар те са завършили своето творение. Неслучайно къщичката с маймунката на майстора в Търново е наричана така, защото на фасадата й има маймунка, което значи, че тази къща е завършена в годината на маймуната.“

От кого е въведен и кога е премахнат прабългарският календар, това никой не знае. Информация за него е открита най-първо в Именника на българските владетели, три екземпляра от който са намерени в Русия. Първият е в Ленинград, сега Санкт Петербург, още един – в Москва и трети – в малко селище някъде около нея, разказва още Хаджийска. И трите Именника са много близки един до друг и предоставят достоверна информация за календара на българите. Оказва се, че той е много по-точен от китайския и всички останали древни календари, като се започне от персийския, хунския, дори и от този на маите. В повечето случаи те са лунно-слънчеви календари, докато българският е слънчев, ориентиран по Юпитер. Всички останали дават доста по-голяма разлика от него – приблизително до едно денонощие за 120 години.

В българския календар освен 12-те месеца, на които съответстват точно определени животни, се въртят и цикли на всеки 12 години. Животните в него не са случайни. Те са свързани с живота на древните българи и техния селскостопански календар. С 12-годишния си цикъл българският календар е приет за първоизточник на китайския, а 12-годишният цикъл е свързан с периода на обикаляне на Юпитер около Слънцето за 11.86 години. В българския календар обаче има и 60-годишен, и 120-годишен цикъл, като именно по тях се правят добавките и така се покрива разминаването в точното броене на годините. Затова той е много по-точен от всички други, категорични са изследователите.

Именникът на българските царе пък започва от 165 година, което прави 515 години повече от историята, която ние познаваме от основаването на българската държава през 681 г. Първото име на владетел там е на Авитохол, второто – на Ирник, а зад него има много други български владетели. Там е написано, че преди Аспарух и основаването на България управлявали в продължение на 515 години „князете с бръснати глави“.

„Защо от него има екземпляри само в Русия, ми е трудно да кажа, но може би затова, че ние сме дали християнска литература на руснаците и това, че те са християнизирани не от византийската църква, а от българската“, коментира още Йорданка Хаджийска. „До 14-и век в Русия е нямало нито една гръцка книга, макар че Екатерина Велика много е искала да докаже, че Руската империя ще бъде наследник на Византийската и подминава тихомълком факта, че тя е християнизирана именно от българите. Това става два века по-късно, отколкото в България, някъде около края на X век, когато у нас вече има златна книжнина“, категорична е изследователката.

Стела АЛЕКСИЕВА