Запалската черква – една незаздравяла рана в сърцето на християнството

87

Още преди да бъде потопен от водите на язовир „Жребчево“, уникалният храм е бил осквернен от местен комунист, след 9 септември 1944 г. – свещеникът е арестуван, а църковната архива – изхвърлена на сметището

Запалската черква – наричат я още потопената, потъналата, залятата. За нея пишат по вестници и списания, говорят по радиото, показват я по телевизията като туристическа атракция, правят филми, но никой не се интересува от истината, нито пък от оригинални документи. Никой не се опита да разбере и разкрие кой сне 3800 цигли от покрива й, кой докара трактор „Кировец“ и измъкна железните греди, свързващи зидовете й, кой изтръгна железните старобитни решетки от прозорците й, кой нареди с копач да бъдат изкъртени великолепната зография и имената на 32-мата загинали във войните запалци, кой вкара в храма крави и свине. Даже никой не споменава за оня срамен и отвратителен случай: водата е била още далеч от храма. Но и никой не посочва кой направи така, че единствената несъборена сграда в чашката на яз. „Жребчево“ под кота 269 да е Запалската черква.

Ще отговоря само на последния въпрос да не се пишат и коментират неистини, че черквата се е спасила, защото била построена на някакъв си хълм, тъй като тя е на равно място и беше в центъра на селото, граничеща с площада. За да остане, някой е действал, борил се е! Но най-напред ще дам малко сведения за селото, строителството и обгрижването на храма.

Запалня бе запокитена от Бога в едно райско кътче в северозападните поли на Миджерлика (Межденика) и заемаше една падина в югозападната част – най-плодородната в бедното Твърдишко поле. Няма друго населено място в България с това име. Мнозина го смятат за производно от Азаплий, каквото е турското му име. Аз смятам точно обратното – Запалня е изконното му име. Това потвърждава и Цанка Константинова в капиталния си труд „Топонимията на Казанлъшко“, в който тълкува името: „От по-старо За „зад“ палище: „място, където горят дърва за дървени въглища“. Запалня съществува като селище още преди падането на България под турско. За това говори и откритата при разкопките на посоченото от свещеник Драган Стойков място еднокорабна, едноабсидна базилика (черква) с обща дължина 19.20 м и ширина 9.20 м. Базиликата е построена през ранно-византийския период (IV-IX век). Забелязват се два етапа на строеж. Това и някои други следи показват, че тя е била действащ храм продължително време – през цялото Средновековие, т.е. през Първото и Второто българско царство, както и през византийското робство. Съборена вероятно още при първото нашествие на турците.

Непосредствено преди Освобождението в Запалня има 87 турски къщи и 28 български. Тия 28 къщи решават да си правят черква. Избират църковно настоятелство. Двама човека подаряват дворни места. Проагитирват и довеждат от Елхово Косьо Иванов да го правят поп. Старозагорското и Априлското въстание забавят строителството. След Руско-турската война турците се изселват и на тяхно място идват българи от Козарево, Конаре, от Еленските и Тревненски колиби и от другаде и селото нараства на 80 български къщи. Запалци веднага след Освобождението построяват училище на едното подарено за черква място, построяват община и се готвят за строителството на черквата, която иска повече труд и средства. Точно строежът на черквата, общоправославните християнски празници обединяват хората, придошли от различни места. Вземат най-хубавото от всички и създават незабравимите запалски празници, обичаи, традиции, изграждат оня запалски дух, та жителите на селото се славеха не само като най-заможни, а и като най-предприемчиви, гостоприемни, отзивчиви и задружни.

Място за построяване на храма даряват Петко Колев Велев – 610 кв. м, и Ангел Бойчев (сестрин син на Бойчо войвода) – 1000 кв. м. Всички се включват в строителството. Първата кола с камъни докарва малолетният Христо Кръстев Добрев. Той полага и първия камък в основата на черквата. Строители са тревненските майстори Ненко и Рую Радеви. Храмът е дълъг 19 м, широк – 9 м, висок – 7 м. Таванът е полукръгъл, арка, кивгир, иззидан изцяло от бигор – шуплест камък. На определени места в него и стените са зазидани стомни и гърнета за по-добра акустика. Грубият строеж е завършен през 1891 г. Иконостасът е направен от топола, каквито ги е правил уста Колю Петков. Първа зография прави Иван Раев. Храмът е осветен на 19.Х.1892 г. от Левкийски епископ Гервасий, Сливенски митрополит и временно завеждащ Старозагорска епархия. Всички средства за изграждане и зографисване на храма са осигурени от тия 80 запалски семейства. За леенето на камбаната Цана Балканска дарява 12 звонка да бъдат пуснати в сплавта. Затова запалската камбана има ясен звук. Сега тя се намира в Твърдица и се бие само когато почине запалец.

Втора зография на храма се прави през метежната 1923 г. от най-добрите тогава български художници-зографи калоферците Кирил Кънчев и проф. Мандов. Те правят зографията на запалския храм „Св. Йоан Рилский“ след тая на „Св. Богородица“ в Стара Загора. При приемането митрополит Павел е възхитен. „В това забутано село сте направили по-хубава зография от тая на „Св. Богородица“ в Стара Загора!“ Проф. Мандов отговаря: „Селото е малко, но хората са много добри. Не им се свиди нищо за черквата. Особено оная жена! Възхити ни! Крила ни даде!“

А случаят с „оная жена“ е достоен за уважение: комисията е в състав свещeник Сава Попов, църковните настоятели, кметът, общинските съветници, двамата художници. Всеки казва каква икона иска, художниците казват цената, писарят записва. Идва ред и на Злата Георгиева-Камбурката. Вдовица, с четири сирачета – две момичета и две момчета. Свещеникът й казва: „Стрино Злато, събрахме достатъчно. Каквото имаш на сърце, похарчи го за своите сирачета!“ Че като кипва оная ми ти жена: „Тъй ли? Аз ли съм най-долнята в туй село? Сички ша дадат, само аз няма! Че аз герданя от шията си ша снема, ама искам икона на св. Гергя! И аз искам де за мъжа си свещ да запаля, пред мойта си икона да се помоля! Вий знайте ли, че таз черкова моят баща я е правил, пък на мен да ми са досвидей за черковта си да дам!?“ Действително черквата е градена при кметуването на баща й – Петър Павлов Слепчев. Всяка къща си знаеше иконата.

През 1932 година новият свещеник Драган Стойков прави ремонт да се премахнат повредите от Чирпанското земетресение. Храмът е покрит с цигли, Кирил Кънчев отстранява повредите по иконите. Построена е допълнителна сграда с две големи стаи, навес, сушилня, дворът се огражда с каменен зид, закупени са 5 нови 80-литрови казана за варене на курбани. В протоколната книга е отбелязано: „И най-бедните, селските говедари, дариха по три крини жито“.

Запалци се гордееха с храма си. Като влезеш в него, грабва те звездното небе и великолепните икони. Нямаше ниша и празно пространство по стените. Гледат те Христос и четиримата евангелисти от небето, Св. Богородица от олтара, св. св. Кирил и Методий, св. Иван Рилски, Йоан Кръстител и всички български светии. На западната стена до самия вход бяха изписани имената на всички загинали във войните запалци с големи черни букви на златен фон. Тях свещеникът споменаваше на всяка Св. литургия по време на Великия вход, а на Архангеловата задушница отслужваше панихида.

Запалската черква е не само най-добре зографисана, благоустроена и обзаведена. Тя има и най-добра акустика. Това се дължи на факта, че петте купола са иззидани с бигор (шуплест лек камък). В тях са вградени под определен ред и симетрия гърнета, стомни, които засилват приятното звучене.

Това предизвиква злобата на атеистите, най-вече на анархокомунистите. През нощта на 9 срещу 10 януари 1940 г., Стефановден по тогавашния календар, в черквата е извършено светотатство. Нарязани са и накъсани двата броя църковни одежди. Накъсано е напрестолното Йерусалимско евангелие, донесено от Божи гроб от Хаджи Кръстю Добрев. Потрошени са над 50 икони. Надраскани са големите икони на иконостаса. Изкъртени и смачкани са ангелчетата на царските двери. Христос, намушкан с кама на две места. Съборени, стъпкани и потрошени кандилата. Накъсани са всички богослужебни книги: пълна псалтикия, часослов, цветослов, постен триод, цветен триод, пълен октоих, минеите, книгите за постъпленията и даренията и други. Всички налични свещи – начупени, разхвърлени навсякъде из храма и тъпкани с крака.

По случая е назначена комисия в състав: председател – Колю Атанасов – кметски наместник, секретар – Иван Иванов Славов, вещо лице – свещеник Никола Драганов от село Д. Паничерево, общинските съветници Добри Генчев и Ангел Христов, представители на селото Стоян Влайков, Никола Хаджикръстев и Добри Христов Кожухаров. Комисията оценя загубите на тогавашни 32 060 лв.

Църковното настоятелство в състав: председател – свещеник Драган Стойков, и членове: Слав Славов II, Михо Генчев, Ж. Денков, Минчо Георгиев, Генчо Костадинов, събира помощи от селото и от другаде и много бързо направените щети са възстановени.

Хората са потресени и настръхнали. И ако от 1919 година по време на всички избори комунистите имат много поддръжници, през 1932 година печелят и за кмет е избран Иван Петков (Лазара) – комунист, то на изборите през 1940 г. за комунистите от село са дадени едва 8 гласа.

Дълго време авторът на злодеянието не бе открит, но той сам се издава, като казва на някои запалци. Освен това, като дежурен по поделение в Сливен, Иван Димитров Минчев (така се казва злосторникът) освобождава арестуван помак. С него се опитват да преминат в Турция, но не успяват. Заселват се на остров Крит. Тук се сближава с една гъркиня и иска да се ожени за нея, но идват германците и застрелват другаря му. По пътя в България успял да избяга. Тайно си идва в село и се среща с твърдишките нелегални Петър и Петко Николови. Те го изоставили. Иван Димитров заминава за Габрово, а после за Казанлък. Известно време работи като дюлгерин в Чирпан. Като такъв работи и в Момчилград, но бил издаден от някои конарци, заловен и откаран в Стара Загора, където направил пълни самопризнания и дал писмени обяснения за извършеното от него. Първоначално делото е образувано като гражданско под No 504 в Пловдив, но след това е прехвърлено и се гледа от военните в Ямбол под No 51 на 14.07.1942 г. Моят баща – свещеникът, като свидетел по делото го защитава и той е осъден не като политически и военен престъпник, а само за светотатство. Баща ми го обичаше като ученолюбиво и умно момче. Даже му дава пари да отиде в Стара Загора да си вземе дипломата, защото той се скарал с баща си. След 9.09.1944 година не го освобождават като политически затворник. Организират специално бягство за него и той още повече се ядосва на свещеник Др. Стойков, защото той е причината да не го третират като политически. Още с идването си в село с други двама арестуват свещеника на 17.09.1944 г.

На 5 юни 1961 г. излиза Постановление No 106, с което се нарежда до 31 декември 1962 г. жителите на село Запалня да съборят къщите, постройките, да си вземат материалите и да се заселят кой където иска с изключение на София.

Свещеник Драган Стойков веднага свиква църковното настоятелство и контролния съвет да решат какво да се прави с черквата и нейното имущество. Правят се най-различни предложения: дворното място да се замени с такова в Кортенските бани, с оценките от двата храма на Жребчево и Запалня да се построи почивен дом за жребчевци и запалци, да се изгради параклис „Св. Иван Рилский“ и там да се пренесат иконите и имуществото на двата храма. Отхвърля се от властите. Храмът да се премести на брега на бъдещия язовир – не се разрешава, да се пренесе в новия запалски квартал в Твърдица – не може, да се иззида стена и на нея да се прерисуват най-ценните зографии и изпишат имената на загиналите във войните запалци – също се отхвърля. Приема се единствено предложението на всеки 5 години запалци да се събират на 10 септември. Първото събиране става през 1965-а, а от 1977-а събирането става всяка година.

За храма, дълъг 19 м, широк 9 м, жилищна постройка от 134 кв. м, навес 105 кв. м, сушилня за сливи 104 кв. м, каменен зид, опасващ двора и самия двор от 1610 кв. м, кладенец, дълбок 6 м, трайни насаждения: 7 черници, 77 сливи, 36 ябълки, 12 круши, лозници – всичко това е оценено за мизерните 9 863 лв. и 4 стотинки. Свещеникът е вбесен. Той атакува всички граждански и духовни власти, защото не е съгласен „храмът да се оценя като хамбар, плевня, обор!“ Настоява в комисията да бъдат включени художници и архитекти, „за да бъде оценена художествената и архитектурна стойност на храма“. Вместо това – подигравки и заплахи. Вярно е, че завишават оценките на дръвчетата и на някои други постройки, но оценката на храма си остава същата – 6 735 лв. и 4 стотинки. И тая нищожна цена властите отказват да изплатят. Тогава свещеник Драган Стойков свиква за последен път на заседание църковното настоятелство. Ето част от протокола: „Днес, 12 юни 1962 г., се събра църк. н-во в храма и при храма „Св. Й. Рилский“ в с. Запалня, Сливненско… и единодушно решихме:

  1. Храмът още не е изплатен, срокът 31.ХII.1962 г. не го лови. Храмът да си стои непокътнат като ПАМЕТНИК, МАНАСТИР ИЛИ ЦЪРКВА.“ Протоколът е подписан от всички членове на църковното настоятелство и контролния съвет. Снабден с тоя протокол, той остава да пази храма и не дава никой нищо да пипа. Съборени са всички къщи и всякакъв вид други постройки. Изсечени са всички дървета, запълнени – кладенците. С трактори и други машини изравняват цялото село. Той стои пред храма и не дава да бъде пипнат. Последен напуска селото на 1 януари 1966 година, когато е назначен за свещеник в с. Копринка. Въпреки това всяка седмица намираше време да ходи и проверява какво става с храма. Понеже беше предал всичко на комисия, определена от Старозагорската епархия, направих му забележка да спре да се занимава. Изгледа ме кръвнишки: „Аз за тая черква и слюнката под езика съм си дал. Аз съм се венчал за нея и за тоз изстрадал запалски народ. Когато ти направиш нещо такова и виждаш как хулигани го разграбват и рушат, гледай, стой и мълчи! Аз не мога да мълча! Ако аз спра, камъните ще проговорят!“

На 4 март 1973 година баща ми посети отново храма, защото чул, че бил осквернен. Върна се леко посръбнал и крайно възбуден, направо озверен. Какво е видял, не знам. Вика, кряка: „Казвах ли аз, казвах ли, че от 7 милиона българи ще направят 20 милиона мошеници, крадци и разбойници, а от благочестивата ни православна младеж червени яничери!“ Ритна направените под мивката шкафчета и те станаха на парчета. На другия ден, 5 март, получи масивен инсулт. Пет месеца беше в пълно безсъзнание – жив труп. С лъжица отваряхме устата му да го храним. Отвори очи на рождения си ден 6 август 1973 година. Самото му прохождане и пълно възстановяване заслужава отделно описание. Както лежи, се мъчи да си повдига ръката, повдига я бавно и вика – цялата махла разнема. Мъчи се да седне. Не може. Моли ме да му помогна. Седне, постои малко и пак ляга. Пак му помагам да седне – стотици пъти. Вземаше орехи в ръцете си и постоянно се мъчеше да раздвижи пръстите си. Царевични кочани със зърната слагаше и ги търкаляше, за да раздвижва краката си. Сам почна да сяда и се изправя. Изправи се, клекне, изправи се, клекне. Взе да прави по няколко крачки. С всеки ден увеличаваше разстоянията. Постепенно се съвзе, възстанови почти напълно говор и движение и пак започна своите атаки. Писма до МВР – Твърдица, Сливен, Министерство на вътрешните работи, архиерейско наместничество – Нова Загора, митрополията, Св. Синод със запитване: властите ли са снели керемидите от покрива и ако е тъй, той трябва да бъде запознат за какви цели са употребени, за да осведоми запалци при събирането им. „Ако са фулигани и злосторници, да бъдат открити, заставени да върнат керемидите и храмът отново покрит, защото стените са здрави, каменни, водите на язовира не могат да им надделеят, но природните стихии ще го разрушат“. Отникъде никакъв отговор, но дойдоха вкъщи председателят на Твърдишкия съвет, председателят на АПК-то, партийният секретар на Твърдица. Ядоха, пиха и най-после му казаха: „Попе, малко ли та бъхтахме, ами искаш още!“ Има и една лична бележка на писмото си до Св. Синод: „Лично одих в Св. Синод и секретарят ми каза: „Ще спрете вече да се интересувате за това, защото Св. Синод е поел грижата.“ И аз спрях.“

Тази снимка на запалската черква е предоставена на медията ни от сина на свещеника Драган Стойков – Стойко Стойков, и се публикува за пръв път

Архивата на храма – добре опакована, подредена и прономерована, иска да бъде дадена в Държавен архив – Сливен. Писмо от 17 май 1962 г. „До др. Георгиев, Държавен архив в гр. Сливен“ гласи: „Др. Георгиев, архивата при храма ни добре подредена, опакована, опис Ви изпратих. Много пъти камионите идват в Сливен, но отказват да я качат камионите. Шифьорите отказват, че им забраняват властимащите над тях, а ония смятат, че ще направят попска отслуга да не ги обвинят в попщина. Като така, моля и предоставям на тях превоза, нам предаването, а Вам не само църковната, а и училищна, читалищна, кооперативна, БКП, Комсомол, Текезе, Офе и всичката в селото ни архива Ваше нареждане, задължително веднага в Държавен архив Сливен привеждане. Ако не ми обърнете внимание и не сторите това, архивите ще отидат в отпадъци и бъдещите поколения и най-паче историците няма да ни простят, ако не съхраним паметта на селото ни.“ Енорийски свещ. Драган Стойков.

Не знам какво е ставало, но веднъж, като отидох да търся Христан Иванов, който работеше във вторични суровини и за по-право минах напряко през разхвърляните книжни отпадъци, ритнах една тетрадка с познатия на баща ми почерк – дневника му от 1942-43 г. Почнахме да търсим с бате Христан. Открих още една тетрадка-дневник 1953-54 г. Те всичко бяха 11. Исках от баща си да ги остави при мене, но той бе категоричен, че мястото им е в Държавен архив. Открихме още: регистрите за раждане, венчавки, погребения, свързани заедно; протоколната книга и тетрадката за дарения; папка с входящи и изходящи писма; всички карти за православните семейства в Запалня и Жребчево. Преди два дни ги докарали с пикап и ги предали срещу капачки за буркани. И какво излиза – един опиянчен селски поп има по-голямо съзнание за съхраняване на миналото от един д-р на историческите науки, директор на Държавен архив.

Храмът, макар и осквернен, изтърбушен, все още се държи. Намериха се нови спомоществуватели и благодетели, които да спрат окончателната разруха. Самият храм и останките от него са живо доказателство за достолепието християнско и изчегъртаните души на безбожните еничери.

Стойко Попдраганов СТОЙКОВ