Дафина Гъдева – алпинист, учител и истински човек

75

Моменти от един съдържателен живот

На 7 юли 2019 г. една забележителна жена имаше рожден ден. Родената през 1932 г. в ловешкото село Орешене, но от 1960 г. казанлъчанка, Дафина Нинова Гъдева (по баща Босолова) е едно от популярните имена в спорта на смелите – алпинизма. Над 40 години се е занимавала активно с алпинизъм. Основател е и в продължение на 32 години председател на алпийския клуб в Казанлък, а до ден днешен е негов почетен председател. Тя е първата и в продължение на няколко десетилетия единствена в България жена председател на алпийски клуб. Осъществила множество алпийски експедиции, турове, изкачвания на върхове не само в България, но и в Кавказ, в Италия, Франция, Швейцария, Германия, Австрия, Словения, Полша, Чехия, Словакия, Лихтенщайн и др. През 70-те и 80-те години на миналия век е председател на Окръжната секция по алпинизъм в Стара Загора. Отличена е със званията „Майстор на спорта“ и „Отличник на БТС“, награждавана е с медал „Заслужил деятел на БТС“, с медали „За особени заслуги“ – първа и втора степен, и два пъти с медал „Алеко“. Друга съществена част от нейния живот е учителската професия, на която отдава 27 години като учител по физическо възпитание – 3 години в Самоков и 24 – в Казанлък. С тази професия я свързва и вече 61-годишният й съпружески живот с друг знаков казанлъшки учител – дългогодишният директор на Техникума по механотехника и електротехника в Казанлък Христо Гъдев. За някои моменти от съдържателния й живот бе наскоро проведеният ми разговор с нея в сегашния им дом в гр. Шипка.

– Г-жо Гъдева, разбирам, че в родното Ви село, където завършвате начално образование, както и в с. Беленци, и гр. Ябланица, където завършвате съответно прогимназиално и средно образование, алпинизъм не се е практикувал. Как възникна интересът Ви към този спорт, който дори и в днешно време не се упражнява много от жени?

– От дете се увличах по спорта. Братът на моя приятелка, който следваше във Висшия институт по физкултура (ВИФ), сега Национална спортна академия, ми повлия, след като завърших гимназия, да кандидатствам в този институт. От втората година на следването трябваше да определим какъв спорт ще специализираме. На един курс по ски в Пирин се запознах със специалистите по алпинизъм, започнах да ходя на техни занимания и този спорт ме плени завинаги. Плени ме като спорт, при който се проявяват едни от най-ценните човешки качества: смелост, трудолюбие, упоритост, всеотдайност, безкористно другарство и взаимопомощ. Плени ме и със съприкосновението с красивата природа, на която обичах да се наслаждавам от високо. Дипломирах се през 1955 г. по специалността „Алпинизъм и туризъм“, като по време на ваканциите бях инструктор в Централния алпийски лагер (ЦАЛ) на Мальовица. През студентските ми години осъществих десетки и десетки алпийски турове и изкачвания на върхове в Пирин, Рила, Витоша и Стара планина. След дипломирането ме разпределиха да работя като гимназиална учителка в Димитровград. Твърдо реших да не ходя там, дори и да ми наложат парична санкция, защото край този град няма планина, а аз исках да катеря. С помощта на Иван Шехтов, дългогодишен старши инструктор в лагера на Мальовица и директор на Спортната школа в Самоков, ме преразпределиха и започнах работа в тази школа. През 1957 г. ме назначиха за учител по физкултура в тамошното СПТУ. Самоков ме привличаше с близостта си до алпийските обекти на Мальовица.

– А как дойдохте да живеете и работите в Казанлък?

– През 1958 г., след едногодишна дружба с моя колега, учител в същото училище – Христо Гъдев, се оженихме, а на следващата година се роди първият ни син. Понеже съпругът ми е от Шипка, решихме да се установим да живеем и работим в Казанлък. Постъпих като директор на Ученическата спортна школа и през същата 1960 г. основах Казанлъшкия алпийски клуб.

– Нима до нея година в Казанлък е нямало алпийски клуб? Това ме учудва, защото ми се струва, че много преди това от Казанлък са излезли редица изявени български алпинисти. Чувал съм за Васил Баев, който през 20-те години на миналия век е катерил едни от най-непристъпните върхове на Алпите, за съученика на баща ми Цанко Бангиев, който през 50-те години е може би най-видният наш алпинист, но за съжаление загина през 1961 г. при тур на Бeзингийската стена в Кавказ, за Иван Стайков, който бе ректор на ВИФ и макар професор по ски, като приятел на Бангиев заедно са катерили скалите край хижа „Рай“.

– Прав сте, като споменавате тези имена на казанлъчани, но те са практикували самостоятелни алпийски прояви, без да проявят инициатива за организиран алпийски живот в Казанлък, а се включват в такъв в столицата. През 1951 г. Републиканската секция по алпинизъм изпраща в Казанлък Петър Златев, който обучава край х. „Рай“ няколко младежи, учредяват клуб с председател Христо Турлаков, но поради липса на кадри и материална база клубът не е просъществувал.

– По какъв начин Вие подбрахте първите членове на клуба, как успяхте въпреки материалните трудности да привличате все нови и нови хора в него, така че ето след една година той ще навърши 60 години от учредяването?

– Първите членове подбрахме много лесно. Разгласихме учредяването на клуба в средните училища и дойдоха много желаещи. Започнахме обучение на Мъглижките скали, където след време с лични средства и труд на членовете възстановихме изоставен заслон, който превърнахме в хубава база за трeнировки и алпиниади. Изпратихме младежи да се обучават за инструктори в ЦАЛ. За набиране на средства за екипировка и съоръжения през 70-те и 80-те години осъществявахме трудова дейност по боядисване на високи водонапорни кули и заводски комини, ремонт и остъкляване на труднодостъпни високи промишлени сгради в Казанлък и района. Не закъсняха и добрите спортни постижения, между които искам да спомена наред с многото призови места на алпиниади в България изкачвания на трудни маршрути във Високите Татри и Алпите, осъщественото през 1984 г. от 15-членна наша група изкачване на Монблан, между които три жени. За първи път ние, българските алпинисти, осъществихме такова масово изкачване на този връх въпреки големите каменопади. Гордеем се и с изкачванията през 1979-а и 1988 г. в Кавказ. При първата от тези експедиции двама наши алпинисти изкачиха вр. Лаюб по най-трудната, почти отвесна и дълга 1100 м. северна стена и възхитиха с умението си намиращите се в района руски и други чужди алпинисти. При втората експедиции петима наши алпинисти изкачиха Елбрус, като двама от тях се спуснаха от върха със ските. Макар и не постигнала целта си – изкачване на най-високия връх в Памир, експедицията ни в тази планина през 1990 г. следва да се счита за успешна, защото причината бе голямо земетресение, причинило лавина, от която загиват 43 алпинисти от различни националности. Благодарение на своята съобразителност нашите алпинисти не попадат в обсега на лавината, а след това самоотвержено участват в спасителните операции.

– Нека да поговорим и за Вашата учителска работа. Споделете някои спомени за нея и намирате ли някаква разлика със сегашните учители и ученици.

– През 1964 г. закриха ученическите спортни школи и оставиха само в Стара Загора един директор да отговаря за всички спортни школи в окръга. Започнах работа като учител по физкултура в Основно училище „Б. Шанов“, сега „Кулата“. Условията бяха трудни, защото и през десетте години, през които бях там, училището нямаше физкултурен салон. Стремях се по подходящ начин да оползотворя в интерес на учениците онези техни часове, когато времето не позволяваше да бъдем на открито. През 1974 г. се оваканти място за учител по физическо в казанлъшкия механотехникум, който по онова време беше все още най-елитното училище в Казанлък. Мъжът ми бе негов директор и не искаше да ме назначава по съображения, че няма да се изтълкува добре от хората. Намесиха се моят колега – учител по физкултура в същото училище Георги Попов, и инспекторът по физкултура от Стара Загора Минчо Бонев и благодарение на тях бях прехвърлена на работа в механотехникума. Условията за спортуване там бяха прекрасни: физкултурен салон с волейболно и баскетболно игрище, със съоръжения за гимнастика и вдигане на тежести, открита спортна площадка с по две волейболни и баскетболни игрища, игрище за хандбал и лекоатлетическа площадка. Условията бяха добри и ние с моя колега бяхме много строги и взискателни към учениците, които бяха предимно момчета, но и те бяха дисциплинирани и изпълняваха всичко. Часовете задължително се провеждаха със спортно облекло. Имаше методически изисквания и ние ги спазвахме стриктно. Например колко лицеви опори, колко коремни на висилката да се изпълняват, прескачания и упражнения на кон и прочие. Спомням си един случай с мой ученик, отличен спортист, състезател по лека атлетика. Иска ми се да му пиша отличен, защото със спортните си успехи заслужава, но той не може да направи достатъчно коремни. Не мога да наруша изискванията пред другите ученици, защото какво ще си кажат. Чудех се какво да направя и му насрочих извънредни часове, за да мога и при по-малък брой коремни, да пиша отличен. С много от учениците имах извънкласна работа при подготовка на отбори на училището по различни спортове и участие в градски, окръжни, зонални и републикански състезания, където заемахме първи и други призови места.

По онова време имаше строги изисквания и който учител си обичаше работата, ги изпълняваше. Резултатът се виждаше, защото израстваха добри спортисти. Така беше и в цялата страна и не случайно тя имаше големи международни успехи по много спортове. Основите на спорта се полагат в училищата.

Нямам преки впечатления за сегашната работа на учителите по физическо възпитание, но от различни източници разбирам, че в много училища няма никакви изисквания. Има случаи учителят само хвърли топката и сe прибере.

– Споделете за някои интересни случки било като алпинист, било като учител.

– Много са, но няма да забравя 7 август 1954 г., когато като инструктор в ЦАЛ на Мальовица при изкачване на скали край „Страшното езеро“ паднах от 8 м. височина. Отдолу имаше само камъни и едно мъничко местенце с трева. За мой късмет точно там паднах. Получих големи травми, но оживях, излекувах се и след няколко месеца отново тръгнах да катеря. От учителските години пък с особено вълнение си спомням за едно момче, на което бях курсов ръководител, което поради любовна история направи опит да се самоубие. Посетих го в болницата, проведохме полезен разговор и след това той ми стана най-добрия помощник.

– Накрая искам да Ви попитам, след като сте посетили толкова държави с много интересни места, кои най-харесвате?

– Не бих заменила за нищо на света нашата родна България. А в нея най-много харесвам родното ми Орешене, гр. Шипка, в който сега живея, Казанлък, в който премина съществена част от живота ми. Но най-обичам Мальовица.

Материала подготви:
Стефан САРАНЕДЕЛЧЕВ