Горянинът Щако спасил от разстрел няколко каруци с хора през 1944 г.

136

Неизвестен спомен на отец Христо Няголов разбулва мрачни събития

Отец Христо Няголов е служил на Бога повече от 60 години – и то само в габаревския храм „Св. вмчк Георги Победоносец“. През своя живот свещеникът неведнъж е бил изложен на смъртна опасност. За един от тези случаи, след вземането на властта от комунистите, отец Христо свидетелства собственоръчно. Неговите деца откриват този спомен, записан на обратната страна на една семейна фотография, окачена на стената на родния им дом в Габарево. Възпоминанието бе предоставено за публикация в „Старозагорски новини“ от Мария Няголова.

„Вечерта на 17 октомври 1944 година започна арестуването. Освен побойниците от Габарево бе дошла на помощ и група от Средногорската партизанска бригада. Техният началник, воден от Слави Караиванов, дойде в дома ми и с шмайзера си ми нанесе удар в гърдите, като грубо ми заповяда да тръгна с тях. Страшна нощ прекарахме в избата на турското училище. В 4 часа сутринта непознати от средногорската група ни вързаха ръцете отзад на кръста, изведоха ни навън и ни хвърлиха в каруците, които чакаха на площада.

Тръгнахме към Средна гора. Целта е била да ни откарат в гората и там да ни ликвидират. В края на селото изведнъж каруците спряха. Чу се голям шум, дрънкане на оръжие. Обзе ни страх. Изведнъж се чу гласът на Христо Несторов-Щако: „Назад, обръщайте каруците и тръгвайте към Казанлък!“.

След това научихме, че околийският началник Ангел Арнаудов му наредил да ни откара в Казанлък, за да не попаднем в друг окръг. Но това ни спаси от явна смърт…“

Медията ни припомня, че анархистът Христо Несторов скоро след 9 септември 1944 година се отвращава от кървавите погроми на комунистите и през 1948 година бяга през границата в Турция. Оттам се изтегля в Париж, където заедно с други опозиционно настроени българи организират отпор срещу комунистическия режим у нас. През септември 1953 година Щако и още двама анархисти (Милю Казака и Дончо Иванов) са прехвърлени с парашути в Балкана. Целта им била да организират нелегална въоръжена съпротива срещу болшевишката тирания. На 25 март 1954 година четиримата нелегални (към тях се е присъединила и съпругата на Дончо – Емилия) са обградени от няколкохилядна блокада от Вътрешни войски и надъхани партийци. Щако остава да прикрива изтеглянето на останалите и загива. Милю е ранен и заловен жив – след това е осъден на смърт. Емилия и Дончо успяват да пробият тройната блокада и да избягат във Франция.

Петър МАРЧЕВ