Глобалното затопляне за двете култури

63
Предвиждания за климатичния модел за темпа на загуба на лед в Арктическо море

Междуправителствена експертна група по изменение на климата (чийто доклад беше представен на СОР 24 в Катовице), твърди, че е необходимо да предотвратим затоплянето на планетата с още 0.5 градуса по Целзий, въпреки че затоплянето с 1 градус, настъпило досега, бе придружено от най-голямото увеличаване на човешкото благосъстояние в историята. Това съобщава в лекцията си „Глобалното затопляне за двете култури“ Ричард Линдзен – професор по метеорология в Института по технологии в Масачузетс.

Разкритията в лекцията на проф. Линдзен дават отговор на въпроса защо САЩ се оттегли от Парижкото споразумение и президентът Тръмп не участва в Международната конференция за изменение на климата (СОР 24) в полския град Катовице. Нашият президент обаче е там и след представянето на „твърдата си позиция“ пред делегатите в защита на въглищните централи и комплекс „Марица изток“ пред журналисти заговори за търсенето на алтернативна заетост на миньори и енергетици и даже упрекна българското правителство, че до сега не се е възползвало от предоставените от ЕС програми за въпросната алтернативна заетост.

В лекцията си проф. Линдзен развенчава мита, че основният дял от парниковите газове е дело на човечеството и отправя остра критика към политическите актьори, които скрити зад глобалното затопляне се опитват да се възползват от трилионите долари в енергийния сектор.

„Едно неправдоподобно предположение, подкрепено от неверни доказателства и повтаряно непрекъснато, стана политически коректно „познание“ и се използва за насърчаване на събарянето на промишлената цивилизация. Това, което ще оставим на внуците си, не е планета, увредена от промишления прогрес, а сведения за безкрайна глупост, както и пейзаж, развален от ръждясващи вятърни паркове и рушащи се редици соларни панели“, казва проф. Линдзен.

Ето цялата лекция на американския професор, изнесена тази година в Института за машинни инженери в Лондон:

Преди повече от половин век Чарлз Пърси Сноу (английски физико-химик, заемал няколко важни позиции в Британската Гражданска служба и за кратко в правителството на Великобритания) направи отлично проучване на връзките между „двете култури“:

Много пъти съм присъствал на събирания на хора, които според стандартите на традиционната култура, са смятани за високо образовани и които с голямо удоволствие изразяват своята скептичност към неграмотността на учените. Веднъж или два пъти бях провокиран и попитах компанията колко от тях биха могли да опишат Втория закон за термодинамиката. Отговорът беше хладен: беше също и отрицателен. Все пак, питах нещо, което е научен еквивалент на: Чели ли сте произведение на Шекспир?

Сега вярвам, че ако бях задал още по-прост въпрос, като например какво разбирате под „маса“ или „ускорение“, което е научният еквивалент на въпроса „Можеш ли да четеш?“, не повече от един на всеки десет от високообразованите щеше да има усещането, че говорим на един и същ език. Така, че величието на съвременната физика става все по-голямо, а болшинството от най-умните хора в западния свят имат толкова много познание в нея, колкото биха имали и техните неолитни предци.

Страхувам се, че почти нищо не се е променило от времето на Сноу преди 60 години. И ако някои може да твърдят, че непознаването на физиката не оказва влияние върху политическите способности, то със сигурност оказва влияние върху способността на политиците, които не са учени, да се занимават с привидно научнообосновани въпроси. Пропастта в разбирането е покана също и за злонамерена експлоатация. Като се има предвид демократичната необходимост не-учените да вземат отношение по научни проблеми, вярата и вярванията неизбежно заменят разбирането, макар че тривиално прекалено опростяващите фалшиви приказки (наратив) имат за цел да уверят не-учените, че те не са напълно без научно „разбиране“. Въпросът за глобалното затопляне предлага многобройни примери за всичко това.

Бих искал да започна тази лекция с опит да накарам учените да се задълбочат в действителната същност на климатичната система и да помогнат на мотивираните не-учени да видят отвъд тривиалните опростявания.

Климатичната система

Следващото описание на климатичната система не съдържа нищо, което да е дори само противоречиво и аз очаквам, че всеки с научна подготовка лесно ще следва описанието. Аз също ще се опитам, въпреки наблюденията на Сноу, да направя описанието разбираемо за един не-учен.

Системата, която разглеждаме, се състои от две турбулентни течности (атмосферата и океаните), които взаимодействат една с друга. Като казвам „турбулентни“, просто имам предвид, че се характеризират с нередовни циркулации, като тези, които се намират в бълбукащ поток или вряла вода, но в планетарния мащаб на океаните и атмосферата. Обратното на турбулентен се нарича ламинарен, но всеки флуид, принуден да се движи достатъчно бързо, става турбулентен и турбулентността очевидно поставя граници на предсказуемостта. Като казвам „взаимодействие“, просто имам предвид, че те упражняват натиск един към друг и обменят топлина един с друг.

Тези течности са на въртяща се планета, която се загрява неравномерно от слънцето. Движенията в атмосферата (и в по-малка степен в океаните) се генерират от неравномерното влияние на слънцето. Самото слънце може да бъде постоянно, но то грее директно върху тропиците, докато едва докосва Земята в областта на полюсите. Това, което движи океаните, е по-сложно и включва сили на вятъра, както и потъване на студена и солена вода. Въртенето на Земята има също и много последствия, но засега можем просто да отбележим, че това води до разпространение на радиация (излъчване) около един паралел.

Океаните имат циркулации и течения, които действат в мащаби от време, вариращи от години до хилядолетия, и тези системи пренасят топлина към и от повърхността. Поради мащаба и плътността на океаните, скоростите на потока обикновено са много по-малки от тези в атмосферата и са свързани с много по-дълги времеви периоди. Фактът, че тези циркулации носят топлина към и от повърхността, означава, че самата повърхност никога не е в равновесие с космоса. Това означава, че никога няма точен баланс между входящата топлина от слънцето и изходящото излъчване (радиация), генерирано от Земята, защото топлината винаги се съхранява в океаните и се освобождава от тях, а температурата на повърхността винаги варира в известна степен.

Освен с океаните, атмосферата взаимодейства с изключително неравномерна земна повърхност. Тъй като въздухът преминава над планински вериги, потокът е силно изкривен. Следователно, топологията играе основна роля за промяна на регионалния климат. Тези изкривени въздушни потоци дори генерират флуидни вълни, които могат да променят климата в отдалечени места. Компютърните симулации на климата обикновено не успяват да опишат адекватно тези влияния.

Изключително важна съставка на атмосферния компонент е водата в течно, твърдо и газообразно състояние, а промените в състоянието имат огромно въздействие върху енергийните потоци. Всеки компонент има също и важни въздействия от излъчването (радиацията). Вие всички знаете, че се отнема топлина, за да се разтопи лед, и се отнема допълнителна топлина, за да се изпари получената вода, или, както понякога се казва, да се превърне в пара. Терминът влажност се отнася до количеството изпарения в атмосферата. Топлинният поток се обръща, когато промените в тези фази се обърнат т.е. когато изпаренията се кондензират във вода и когато водата замръзва. Освобождаването на топлина, когато водните пари кондензират, създава гръмотевични облаци (известни като cumulonimbus – дъждовни облаци), а енергията в един гръмотевичен облак е сравнима с тази, която се отделя във водородна бомба. Казвам това само за да илюстрирам, че тези енергийни трансформации са много съществени. Облаците се състоят от вода под формата на фини капчици и лед под формата на фини кристали. Обикновено тези фини капчици и кристали се задържат на определена височина от издигащите се въздушни течения, но когато станат достатъчно големи, те падат през издигащия се въздух като дъжд и сняг. Важни са не само енергиите, участващи във трансформациите на фазите, но също така е важен и фактът, че както водните изпарения, така и облаците (на основата и на лед, и на вода) влияят силно върху радиацията. Въпреки че все още не съм дискутирал парниковия ефект, сигурен съм, че всички сте чували, че въглеродният диоксид е парников газ и че това обяснява неговия затоплящ ефект. Затова трябва да разберете, че двете най-важни парникови субстанции са водните изпарения и облаците. Облаците също са и важни рефлектори на слънчевата светлина.

Единицата за описание на енергийните потоци е ват на квадратен метър. Енергийният бюджет на тази система включва усвояването и повторното емитиране на около 200 вата на кв. метър. Удвояването на CO2 води до 2% смущение в този бюджет. Същото се отнася и за незначителни промени в облаците и други характеристики, а подобни промени са често срещани. Земята получава от слънцето около 340 вата на кв. метър, но около 140 вата на кв. метър просто се отразяват обратно в космоса – и от повърхността на Земята, и по-важното – от облаците. Така остават около 200 вата на кв. метър, които Земята трябва да емитира, за да установи баланс. Слънцето излъчва във видимата част на радиочестотния спектър, защото температурата му е около 6000 К. „К“ означава „Келвин“, което са просто градуси по Целзий плюс 273. Нула К е най-ниската възможна температура (-273°С). Температурата определя спектъра на излъчената радиация. Ако Земята изобщо нямаше атмосфера (но за целите на аргумента тя все пак отразяваше 140 вата на кв. метър), тя би трябвало да излъчва при температура около 255 К, а при тази температура лъчението е предимно в инфрачервения спектър.

Разбира се, Земята има атмосфера и океани, и това води до множество усложнения. Затова ви предупреждавам, че това, което следва, ще изисква известна концентрация. Изпарението от океаните води до повишаване на количеството водна пара в атмосферата, а водната пара много силно поглъща и емитира излъчване в инфрачервения спектър. Това е, което имаме предвид, когато наричаме водните пари парников газ. Водната пара по същество блокира инфрачервеното излъчване и не му позволява да напусне повърхността, а това води до нагряване на повърхността и (чрез проводимост) на въздуха, намиращ се в близост до повърхността и, както в загрята тенджера с вода, се предизвиква конвекция. Тъй като плътността на въздуха намалява с височината, компонентите, които се задържат на повърхността, се разширяват, когато се издигат. Това води до охлаждане на тези компоненти, докато те се издигат, а смесването им води по-скоро до понижаване на температурата във височина, отколкото до поддържане на постоянна температура. За да станат нещата още по-сложни, количеството водни пари, които въздухът може да задържи, намалява бързо, когато температурата се понижава. На определена височина има толкова малко водни пари, че излъчването от това ниво вече може да избяга в космоса. Именно на това високо ниво (около 5 километра) температурата трябва да е около 255 К, за да се балансира входящата радиация. Тъй като обаче конвекцията води до намаляване на температурата във височина, повърхността всъщност трябва да е по-топла от 255 K. Оказва се, че тя трябва да е около 288 К (което е средната температура на земната повърхност). Това е, което се нарича парников ефект. Интересен любопитен факт е, че ако конвекцията създаваше еднаква температура, нямаше да има парников ефект. В действителност, ситуацията е още по-сложна. Наред с други неща, наличието на перести облаци на голяма височина, които са много силни абсорбери и емитери на инфрачервено лъчение, ефективно блокират инфрачервеното излъчване отдолу. По този начин, когато такива облаци присъстват на височина над 5 километра, техните върхове, а не височината от 5 километра, определят нивото, от което инфрачервеното излъчване достига космоса. Добавянето на други парникови газове (като въглероден диоксид) повишава нивото на емисиите и поради конвективното смесване, новото ниво ще бъде по-студено. Това намалява изходящия инфрачервен поток и за да възстанови баланса, атмосферата трябва да се затопли. Удвояването на концентрацията на въглероден двуокис се изчислява като еквивалентна на натиск от около 3,7 вата на кв. метър, което е малко по-малко от 2% от нетните входящи 200 вата на кв. метър. Много фактори, включително мястото на облаците и височината, снежната покривка и океанските циркулации, обикновено причиняват промени със сравнима големина.

Важно е да се отбележи, че такава система ще се колебае с времеви мащаби, вариращи от секунди до хилядолетия, дори при липса на ясно определени сили, различни от постоянно слънце. Голяма част от популярната литература (от двете страни на дебата за климата) приема, че всички промени трябва да се извършват под влиянието на някакъв външен фактор. Разбира се, климатичната система се влияе от слънцето, но дори ако слънчевата сила беше постоянна, климатът щеше да продължи да се променя. Това всъщност е нещо, което всички вие отдавна знаете – дори и да не го осъзнавате. В края на краищата, нямате никакво затруднение да разберете, че постоянното потупване на струна от цигулка с лък предизвиква вибрация на струната и генерира звукови вълни. По подобен начин системата атмосфера-океан реагира на постоянните сили със собствените си режими на промяна (които, разбира се, често са по-сложни от режимите на струната на цигулката). Освен това, като се има предвид масивната природа на океаните, такива промени могат да включват по-скоро периоди от хилядолетия, отколкото от милисекунди. El Nino е сравнително кратък пример, включващ години, но повечето от тези вътрешни времеви вариации са твърде дълги дори за да бъдат идентифицирани в сравнително краткия запис, направен с измервателни прибори. Природата има много примери за автономна променливост, включително приблизително 11-годишния цикъл на слънчевите петна и обръщанията на магнитното поле на Земята на всеки двеста хиляди години. В това отношение климатичната система не се различава от другите природни системи.

Разбира се, такива системи също реагират на външни сили, но не са необходими такива сили, за да проявят променливост. Тъй като горното е абсолютно непротиворечиво, моля, помислете за него за момент. Помислете за огромната хетерогенност и сложност на системата и за разнообразието от механизми на променливост, докато разглеждаме съществуващия в момента наратив, който обикновено се представя като „установена наука“.

Популярният наратив и неговият политически произход

Сега ето го и популярният понастоящем наратив за тази система. Климатът, една сложна мултифакторна система, може да бъде обобщен само в една променлива, глобалната средна температурна промяна, и предимно е контролиран от 1-2% смущение в енергийния бюджет, породено от една-единствена променлива – въглерод диоксид – сред много променливи от сходна значимост.

Това са удивителни твърдения, основани на разсъждения, които са на границата с фантастичното мислене. Но всъщност това е общоприетото определение, дори и сред много от скептиците. Това приемане е неоспорим показател за проблема, който Сноу идентифицира.

Много политици и цели научни общества отиват дори още по-далеч: Те изтъкват въглеродния диоксид като определящата променлива, и въпреки че дяловете от въглероден диоксид, произтичащи от човечеството са малки в сравнение с много по-големия, но несигурен естествен обмен с океаните и с биосферата, те са уверени, че знаят с точност какви политики трябва да прилагат, за да контролират нивата на въглероден диоксид.

Макар че неколцина учени са излагали тази гледна точка през последните 200 години, до 80-те години на миналия век тя обикновено е била отхвърляна. Когато през 1988 г. ученият от NASA James Hansen (Джеймс Хансен) заявил пред американския Сенат, че лятната топлина отразява повишени нива на въглероден диоксид, дори и списание Science („Наука“) съобщава, че климатолозите са скептични. Установяването на тази крайна позиция като догма в настоящия период се дължи на политически актьори и други хора, опитващи да се възползват от възможностите, които изобилстват в енергийния сектор за трилиони долари. Един такъв пример е Maurice Strong (Морис Стронг), глобален бюрократ и безскрупулен играч (който прекарва последните си години в Китай, очевидно, опитвайки се да избегне съдебно преследване за ролята си в скандалите около програмата на ООН „Петрол срещу храни“). Именно на Strong често се приписва инициативата за създаването на движението, свързано с глобалното затопляне в началото на 80-те години на миналия век, а впоследствие той съдейства за организирането на Конференцията в Рио, където се създава Рамковата конвенция на ООН за изменението на климата. Други, като Olaf Palme (Улоф Палме) и неговия приятел, Bert Bolin (Берт Болин) – първият председател на Междуправителствената група за изменение на климата (МГИК/IPCC), също са замесени в тези игри още през 70-те години.

Политическият ентусиазъм само се е увеличил, откакто политическата идеология започна да играе важна роля. Преди няколко години Кристиана Фигерес, тогава изпълнителен секретар на Рамковата конвенция на ООН за изменението на климата, каза, че човечеството, за пръв път в историята, си е поставило задачата да променя умишлено икономическата система.1

Г-жа Фигерес не е единствената, която вярва в това. Най-близкият съветник на папа Франсис порица консервативните скептици на климатичните промени в Съединените щати, обвинявайки капитализма за техните възгледи. Говорейки с журналисти, кардинал Оскар Родригес Марадиага критикува някои „движения“ в Съединените щати, които прибързано се обявиха в опозиция на планираната енциклика на Франсис за климатичните промени. „Идеологията, свързана с екологичните проблеми, е твърде обвързана с капитализма, който не иска да спре да унищожава околната среда, защото не иска да се откаже от печалбите си“, каза той.

Миналият август се появи доклад в Сборника на Националната академия на науките. Сред изобилие от „може би“ и „би могло“, в него се прави заключението, че е необходимо „Колективно човешко действие“, за да „насочим Земната система далеч от потенциалния праг“ и да я запазим обитаема. Авторите казват, че това ще включва „стопанисване на цялата земна система – биосфера, климат и общества“ и че това може да включва „декарбонизация на световната икономика, подобряване на намаляването на въглерод в биосферата, поведенчески промени, технологични иновации, нови уговорки между управляващите и трансформирани социални ценности“.

Запомнете, че в един свят, който приема неясния „предпазен принцип“, дори и само твърдението за далечна възможност оправдава екстремни действия.

Предполага се, че силата, която тези хора отчаяно търсят, включва властта да се върне статута и благосъстоянието, които обикновеният човек е придобил и продължава да придобива чрез индустриалната революция, генерирана на базата на изкопаеми горива, и да ги върне на предполагаемо по-подходящия статут на крепостни селяни. На много повече от най-бедните в света ще бъде забранена възможността да подобрят състоянието си.

Независимо от това, когато тези твърдения се представят на лидерите на нашите общества, заедно с фалшивото твърдение, че 97% от учените са съгласни, нашите лидери се страхуват да се различават и продължават, подобно на леминги (вид гризачи), да планират самоубийството на индустриалното общество. Отново, нищо друго не илюстрира по-добре проблема, който Сноу идентифицира.

Интересно е обаче, че „обикновените“ хора (за разлика от нашите „образовани“ елити) са склонни да виждат през глупостите, които се представят. Кое е това, което прави нашите елити толкова уязвими, и кое е това, което кара много от нашите учени да популяризират такава глупост? Отговорите не могат да бъдат много ласкателни нито за едните, нито за другите. Нека първо разгледаме „уязвимите“ елити.

  1. Те са били обучавани в система, където успехът се основава на способността им да се харесат на своите преподаватели. С други думи, те са обусловени да правят всяко нещо да звучи разумно.
  2. Тъй като те са уязвими откъм фалшиви приказки (наратив), те са далеч по-малко уязвими икономически, отколкото са обикновените хора. Те вярват, че са достатъчно богати, за да издържат на икономическите страдания от предложените политики и са достатъчно умни, за да се възползват от тях.
  3. Наративът е достатъчно тривиален за елита, за да си мисли в крайна сметка, че „разбира“ науката.
  4. За мнозина (особено в дясно) нуждата да ги считат за интелигентни ги кара да се страхуват, че, противопоставяйки се на нещо, за което се твърди, че е „научно“, може да доведе до това да ги смятат за невежи, и този страх надделява над всеки идеологически ангажимент за свобода, който може да имат.

Нито един от тези фактори не се отнася за „обикновените“ хора. Това може би е най-силният аргумент за народната демокрация и срещу ръководството на онези, които „знаят най-добре“.

Да видим как стои въпросът с учените?

  1. Специалистите са специалисти. Много малко от тях са експерти по климата. Това включва много предполагаеми „учени за климата“, които се включиха в тази област в отговор на огромното увеличение на финансирането, което съпровожда истерията за глобалното затопляне.
  2. Учените са хора със собствени политически позиции и много от тях с ентусиазъм използват статута си на учени, за да популяризират своите политически позиции (не по-различно от известни личности, към чийто статус някои учени често се стремят). Като примери разгледайте движенията срещу ядреното оръжие, срещу инициативата за стратегическа отбрана, срещу войната във Виетнам и т.н.

Също така, учените осъзнават остро и цинично невежеството на не-учените и страха, който това поражда. Този страх оставя у „уязвимите“ елити особено облекчение от уверенията, че теорията, която стои в основата на алармата, е тривиално проста и че „всички“ учени са съгласни. Бившият сенатор и държавен секретар Джон Ф. Кери е типичен пример, когато заявява по отношение на парниковото затопляне: „Знам и понякога си спомням, че когато бях в гимназията и колежа, някои аспекти на химията или физиката могат да бъдат трудни. Но това не е трудно. Това е просто. Децата в най-ранна възраст могат да го разберат“. Както видяхте, парниковият ефект не е чак толкова прост. Само забележително блестящи деца биха го разбрали. Като се има предвид последващото описание на климата и неговата физика, направено от Кери, беше ясно, че той не е в състояние да изпълни задачата.

Доказателствата

На този етап някои от Вас може би се чудят относно т.нар. доказателства за опасни климатични промени. Какво да кажем за изчезващия арктически лед, повишаващото се морско равнище, екстремните метеорологични условия, гладуващите полярни мечки, гражданската война в Сирия и всичко останало? Огромното разнообразие на твърденията прави невъзможно да се посочи някаква специфична вина, която да се отнася до всички  тях. Разбира се, позоваването на това, че съществуват промени – дори ако тези наблюдения са правилни (въпреки че изненадващо често те не са), няма да включва само по себе си  затоплянето, причинено от парникови газове. То също така няма да насочи вниманието към опасност. Обърнете внимание на това, че повечето от т.нар. доказателства се отнасят до въпроси, с които нямате личен опит. Някои от твърденията като тези, свързани с екстремни метеорологични условия, противоречат на това, което показват както физическата теория, така и емпиричните данни. Очевидно целта на тези твърдения е те да изплашат и объркат обществото и да направят така, щото да изглежда, че има доказателства, докато  всъщност те липсват. Ако има доказателства за каквото и да било, те са за истинността на наблюдението на Ч. П. Сноу. Ще покажа какво имам предвид с помощта на няколко примера.

Първо, за да може едно нещо да бъде доказателство, то трябва да е било предречено недвусмислено. (Това е необходимо, но далече от  достатъчно условие). На фигура 1 са показани  примерни прогнози на Междуправителствената експертна група по изменение на климата  (IPCC) за летния минимум на леда в Арктическо море през 2100 година, свързани с  периода 1980-2000 година. Както можете да видите, за всеки резултат има модел. Това малко прилича на формулата как да бъдеш изкусен точен стрелец: първо стреляш, а после обявяваш за цел това, което уцелиш.

Ако се спрем на въпроса за екстремните температури, има ли някакви данни, които дори да  потвърждават основанията за безпокойство? Що се отнася до тях, липсват данни за тенденция  и Междуправителствената експертна  група по изменение на климата е съгласна с това. Дори Гавин Шмидт, наследникът на Джим Хансен в поделението на НАСА в Ню Йорк – GISS, отбеляза, че „почти никъде в  литературата не могат да се намерят общи твърдения относно екстремните температури, но те изглежда изобилстват в популярните медии“. Той продължи с изявлението си, че е необходимо човек да помисли само няколко секунди, за да разбере, че популярните схващания, че „глобалното затопляне означава, че всички екстремни температури трябва да се увеличават през цялото време“  са  „глупост“.

В основата на тази глупост е неуспехът  да се разграничат метеорологичните условия  от климата. Така глобалното затопляне се отнася до желаното увеличение на температурата с около 1°С от края на Малкия ледников период преди около 200 години. От друга страна, екстремните метеорологични условия включват температурни промени от порядъка на 20°С. Такива големи промени имат коренно различен произход от глобалното затопляне. Грубо казано, те са резултат от ветрове, носещи топъл и студен въздух от далечни много топли или много студени региони. Тези ветрове са под формата на вълни. Силата на тези вълни зависи от  температурната разлика между тропиците и Арктика (като по-големите разлики водят до по-силни вълни). Всички използвани модели за прогнозиране на глобалното затопляне обаче предвиждат, че тази температурна разлика по-скоро ще намалее, отколкото да се увеличи. Така  увеличението на екстремните температури   най-добре би подкрепило  идеята  за глобално захлаждане, вместо за глобално затопляне. Научно неграмотни хора обаче изглеждат неспособни да разграничат глобалното затопляне на климата от екстремните температури, дължащи се на метеорологичните условия. Всъщност, както вече бе отбелязано, в действителност изглежда няма никаква доловима тенденция в екстремните метеорологични условия. Това, което е налице, е само по-голямото внимание, което медиите оказват  на метеорологичните условия, и използването на отразяването на тази „новина“ от хора, които разбират, че прогнозите за  катастрофа в далечното бъдеще едва ли са необорими и че следователно те се нуждаят от начин, по който да убедят обществото, че опасността е непосредствена, дори ако тя не е такава.

Същото се отнася и до случая с покачването на морското равнище. В продължение на стотици години морското равнище се е покачвало с около 8 инча на век и е ясно, че ние сме успявали да се справим с това. За да се всее страх обаче, се търсят тези модели, които предвиждат много по-големи покачвания. На практика отдавна е известно, че на повечето крайбрежни места промените на морското равнище, отчетени  от уредите за измерване на прилива и отлива, преди всичко се дължат на промените на земното равнище, свързани  както с тектониката, така и с използването на земите.

Освен това, леката промяна на средната температура в света (всъщност, промяната на увеличаването на температурата) е много по-малка от предвиденото с помощта на компютърните модели, използвани от Междуправителствената експертна група по изменение на климата. Дори ако всички тези промени се дължат на човека, то това би било най-съвместимо с ниска чувствителност към добавен въглероден диоксид, а Междуправителствената експертна група по изменение на климата само твърди, че по-голямата (не цялата) част от  затоплянето през последните 60 години се дължи на човешката дейност. Така  въпросът с предизвиканите от човека климатични промени не изглежда сериозен проблем. Това обаче трудно спира невежи политици да декларират, че твърдението на Междуправителствената експертна група по изменение на климата, с което тези промени му се приписват, е равносилно на недвусмислено доказателство  за предстоящо бедствие.

Тенденциозното подбиране на факти винаги представлява проблем. Така наскоро се твърдеше, че оттичането   на ледовете в Гренландия се е увеличило и че затоплянето ще го  влоши2. В доклада са пропуснати получените както от Националната океанска и атмосферна администрация (NOAA), така и от Датския метеорологичен институт сведения, че ледената маса на Гренландия фактически се увеличава. Всъщност, и двете наблюдения могат да бъдат верни и наистина натрупаният лед изтласква периферния в морето.

Всички т.нар. доказателства в голяма степен представляват неправилно тълкуване, преувеличение, тенденциозно подбиране на факти или направо лъжи.

Заключение

И така, ето го ясно описано. Едно неправдоподобно предположение, подкрепено от неверни доказателства  и повтаряно непрекъснато, стана политически коректно „познание“ и се използва за насърчаване на събарянето  на промишлената цивилизация. Това, което ще оставим на внуците си, не е планета, увредена от промишления прогрес, а сведения за безкрайна глупост, както и пейзаж, развален от  ръждясващи вятърни паркове и рушащи се редици соларни панели. Неверните твърдения за 97% съгласие  няма да ни пощадят, но готовността на учените да си мълчат вероятно в много голяма степен ще намали доверието в и подкрепата за науката. Може би в края на краищата това няма да бъде толкова лошо – със сигурност що се  отнася до „официалната“ наука.

Настоящото положение има поне една положителна страна. Никоя от предлаганите политики няма да има голямо въздействие  върху парниковите газове. Така ние ще продължим да извличаме полза от единственото нещо, което може ясно да се припише на увеличения въглероден диоксид, а именно – неговата ефективна роля като тор за растенията и фактор, намаляващ уязвимостта им към суша. Междувременно Междуправителствената експертна група по изменение на климата твърди, че е необходимо да предотвратим  затопляне с още 0,5°С, въпреки че затоплянето с 1°С, настъпило досега, бе придружено от най-голямото увеличаване на човешкото благосъстояние в историята. Както казвахме в  дома, в който прекарах детството си в Бронкс: „Иди го разбери“.