За бранителите на Стара Загора – забрава няма!

101

На 31 юли 2018 г. (нов стил) се навършват 141 години от боевете за Стара Загора по време на Руско-турската освободителна война 1877-1878 г. За честването на годишнината Община Стара Загора организира Паметна вечер-спектакъл „Моление за Стара Загора“.

В памет на хилядите знайни и незнайни герои, жертвали живота си при защитата на града, в-к „Старозагорски новини“ помества част от статията „Българското опълчение в Освободителната война 1877-1878 години“, публикувана в книжка 1 на Българска военно-историческа библиотека. Изданието е на Министерството на войната от 1935 г.:

След като Отрядът на принц Лейхтенбергски пренощува на около 3 км от Стара Загора, сутринта се завърна отново и зае града.

По това време ген. Гурко с главните сили Предния отряд потегли от Нова Загора, както беше съобщил, точно в 6 ч. сутринта, без да знае, че пътят вече бе преграден почти на самото шосе от отряда на Реуф паша, който бе заел позиция при с. Джуранлий, с фронт към Нова Загора. И така, Старозагорският отряд бе отрязан от главните сили. На 19-и юли /31 юли нов стил/ Отрядът в състав 4 опълченски дружини, 4 планински оръдия, 3 кавалерийски полка, 2 казашки сотни и 8 конни оръдия зае позиция на южния край на Стара Загора.

Армията на Сюлейман паша – 41 табора, с многобройна артилерия, в своя поход от Търново-Сеймен на север, към Балкана, бе пренощувала на около 7 километра южно от града, и сутринта продължи пътя си пак в три колони.

В помощ на опълченците се явиха местни жители, които образуваха полувъоръжени чети. Първоначално на тях бе поверено запазването на реда в града, дето многобройното и въоръжено турско население беше почнало да навдига глава. Но мнозина от гражданите не се задоволиха с възложената им задача. Макар недостатъчно въоръжени, те, когато видяха истинското положение, се явиха в помощ на опълченците на самите позиции. Нещо повече – към позициите се бяха стекли и жените, дори и децата.

След като бе избрана линията за отбрана на града, Отрядът я зае. Тази линия вървеше непосредствено южно от града във вид на дъга, двата края на която се опираха у клоновете на Средна гора. Защитниците имаха зад гърба си един стар град, с твърде заплетена мрежа от тесни, криви улици, които през нощта бяха задръстени от колите и добитъка на пристигналите многобройни бежанци от околността. В града движението не беше съвсем безопасно, поради стрелбата на местните турци, залостили се из къщите си, обиколени с високи и яки зидове. Зад града, в прохода се виеше шосето за Казанлък, което по нататък отиваше за Шипка.

Позицията не беше укрепена поради липса на окопен инструмент и време. Пред нея започваше един пояс от близките до града лозя и градини, които не само пречеха на обстрела и обзора, но и позволяваха незабелязано приближаване на турците до позицията. Растителността на лозята и градините прикриваше не само отделни хора, но тълпи, които неочаквано се появяваха пред опълченците и затрудняваха отбраната.

Цялата позиция на опълченците беше дълга около 4-5 км., а защитниците не бяха повече от 2 500 души.

Опълченците от Стара Загора своевременно забелязаха настъплението на гъстите и безкрайни колони на турците по равнината откъм юга. Ето, че те се натъкнаха на охранението. Затрещяха първите пушечни изстрели. Предните турски части се разсипаха във вериги, за момент спряха, но след малко отново настъпиха, като се движеха вече предпазливо. Малко по-късно, в ранното утро, проехтя някак тържествено първият топовен гърмеж, и се повтори от ехото няколко пъти.

Старозагорският бой започна. Опълченците снеха калпаците си и се прекръстиха, за да им помага Бог.

Някъде вдясно засвириха бойни тръби и се чуха удари от барабан. Далече, напред по шосето, в облаци прах се понесоха турски конници. Чуха се твърди команди. Раздаде се втори оръдеен изстрел. Напред, откъм пътя за Търново-Сеймен, редкият пушечен огън неочаквано се учести и след това твърде много се засили. Турците бяха съвсем близо. Опълченците дадоха няколко дружни залпа.

Турските батареи, една след друга, заемаха позиции и откриваха огън. Отначало техните снаряди падаха и пред опълченските вериги, или далече зад тях, но един със свистене попадна между техните редове.

Бойната линия на опълченците се очертаваше от белите облаци на барутния дим. Зад нея също в облаци, но много по-гъсти и големи, светваха често при всеки изстрел отначало огнените кълба на планинските оръдия, а после долиташе техният глух гърмеж.

Сетне всичко се смеси. Страшната и ожесточена борба при Стара Загора беше вече в разгара си.

Безбройните турски табори пристигаха един след друг от юг, и се впускаха към позицията на опълченците. Турската конница маневрираше, неизвестно защо, долу в равнината. Ескадроните й се носеха в облаци прах, но не приближаваха бойната линия. По шосето от Търново-Сеймен пристигаха все нови и нови турски войски, а на бойната линия виковете: „Аллах! Аллах!“ се бяха смесили с гръмкото и страшно „ура“.

На няколко пъти опълченците се вдигаха на щик и прогонваха приближилите се турци. Отдавна вече цевите на пушките им бяха нажежени. Глухите гърмежи на турските батареи ставаха все по-чести и по-чести.

Беше вече около 10 ч. сутринта, когато генерал Столетов изпрати на полковник де Прерадович следна записка: „Турците нападат южната част на града; вам се възлага защитата му“.

Към 10 ч. сутринта турците вече бяха разгънали една значителна част от своите големи сили. Те бяха обкръжили града във вид на широка полудъга, и обсипваха с пехотен и артилерийски огън тънката бойна линия на отбраната.

Към това време вече всички опълченски дружини бяха на позиция южно от града.

Към 11 ч. преди пладне напорът на турците достигна своята най-голяма сила, но в тила им се виждаше прииждането на още нови техни поддръжки. Сега вече те заплашваха да обхванат двете крила на малочислените защитници. Артилерията им не жалеше снарядите. Бойната линия беше вече съвсем забулена от прах и дим. В хаоса на боя минутите се превръщаха в часове, а часовете – във вечност. Боят вече беше жестока борба, страшна и напрегната, борба на един срещу десет, на живот и смърт. Опълченците, които в този дълъг ден за пръв път влизаха в бой и получаваха бойното си кръщение, не трепваха и не се смущаваха.

Турците продължаваха да настъпват и да се хвърлят в нови и нови бесни атаки. Те като че ли още не можеха да разберат, че могат да бъдат от някого спрени, и затова още повече се ожесточаваха.

Упорството на опълченците ги подлудяваше, и те налитаха с ново ожесточение. А в това време в боя вече бяха вкарани и последните поддръжки на Старозагорския отряд. На помощ вече не можеше да се разчита. Тилът беше изцяло поверен на четниците-граждани. По-голямата част от тях скоро се прехвърлиха на самата бойна линия. Те се бяха докопали до пушките на убитите и ранените и сега вече никой не можеше да ги отличи от опълченците. Непосредствено зад фронта бяха все така твърди и упорити храбрите старозагорчанки, които вече съвсем бяха забравили за опасността, и трескаво и безспирно работеха със самоотверженост. Числото на ранените растеше. На тях трябваше да се помогне. С настъпване пък на горещината на деня, те непрекъснато носеха вода, за да могат бойците да си разхладяват устата. Горещото юлско слънце се беше издигнало високо на небето, и отвесните му палещи лъчи сърдито припичаха изнемогващите опълченци.

През този ден не над един ранен се навеждаше скромната българка, за да поднесе с кратунка вода на страдащия боец. През този ден не една българка, с риск на живота си, се промъкваше напред, за да спре кръвта на ранения и да го превърже. Бледа, безмълвна, но с пълното съзнание на жена и майка на онези, които умираха там, пред нея, тя изпълняваше своя дълг на истинска милосърдна сестра и в същото време на духовна такава, защото и тя наравно с мъжете жадуваше за свободата на своя народ.

И при вида на тези бледи, кротки и твърди лица, отпадналите ръце на бойците отново се улавяха за пушките. Една тяхна дума удесеторяваше силите на бойците. Всички почти леко ранени, или оставаха на местата си, или след превръзката зад някоя стена на полусъборените къщи край града се връщаха, за да продължат борбата. Пред погледите на тези жени и деца нямаше място за малодушие, а само за подвиг.

С напредване на времето боят още по-вече се разгорещи, но редиците на опълченците още по-вече се разредяваха и топяха. Наистина, никой от тях не мислеше да обърне поглед назад. Всички, като че ли бяха се срасли с позицията си, и никой не правеше фаталната стъпка назад, но вече сили не оставаха.

А от юг продължаваха да пристигат още нови и пресни сили на турците. Крилото на 5-а дружина бе обхванато. То трябваше да се удължи с 1-а и 3-а дружини, а турците да се изтикат с щик. И ето в този върховен момент една купчина от смели хора с неочакван устрем се вдигнаха напред, водени от командира на 3-а дружина, подполковник Калитин. И невъзможното стана: дивите орди на турците трепнаха пред тази безумна храброст, техните редици се огънаха, и те хукнаха назад. Това беше съдбовен момент. Опълченците тържествуваха. Положението бе спасено. Дързостта беше надделяла, тя беше умаломощила врага. В същото време командирът на 3-а рота, щабс-капитан Попов, макар и ранен, поведе своите бойци напред с песни и също отхвърли турците. Стройните звуци на песента на 3-а рота ободриха опълченците, и се подеха от другарите им. Тътнежът на оръдията ги заглушаваше за миг, но след това те се чуваха още по-мощни и по-звучни.

Тогава настъпил един от най-героичните моменти от този бой, когато опълченците, забравили вече всичко, се хвърляха върху враговете и умираха с таз чудна песен на уста. Подвизите се нижеха като бисери един след друг. Това като ли не бяха хора от плът и кръв, а някакви гиганти, за които неприятелските гранати и куршуми вече бяха безвредни. Те изчакваха наближаващите турци, а сетне се спускаха срещу тях, и няколко души обръщаха в бягство стотици, роти – цели табори. Смъртта на другаря не спираше никого. Те с още по-голямо ожесточение се врязваха в турските редици и сякаш ги разсичаха със своя устрем. Започваше се кратката борба, когато се впускаше в действие щикът, и прикладът, и тази готовност за смърт караше турците неочаквано да отскачат от „гяурите“ и позорно да обръщат гръб…

Но турските генерали разполагаха с неизчерпаеми извори от резерви. На мястото на бегълците те изпращаха нови табори, които с викове се нахвърляха върху опълченците.

Към пладне положението стана още по-сериозно. Още малко и опълченците ще бъдат обкръжени. Но точно тогава наблюдаващият внимателно боя генерал Раух, изпратен нарочно от генерал Гурко в Стара Загора да поеме командването на Отряда, намери, че целта на Старозагорския бой е вече напълно постигната. Армията на Сюлейман паша бе увлечена в този бой, беше се развърнала цялата, беше изгубила твърде много скъпо време, беше се ударила в гранитната скала на отбраната на опълченците. Това положение трябваше да се използва от Старозагорския отряд, за да отстъпи и по-скоро да заеме Шипченския проход, дето на по-добри позиции да спре настъплението на армията на Сюлейман паша. Иначе, ако се изпуснеше този момент, той можеше да ги изпревари и да заплаши цялата руска армия, която действаше в Северна България.

Генерал Раух заповяда общо отстъпление от Стара Загора.

То започна около 1 ч. след пладне. Турците веднага забелязаха раздвижване в редовете на отбраната и подновиха нападенията си. Особено тежко стана положението на 3-а опълченска дружина, която, според заповедта, заедно с 1-а дружина трябваше да прикрива отстъплението на останалите опълченски дружини и другите части от Отряда. 3-а дружина, освен това, със своята упорита отбрана бе привлякла към своя фронт твърде много турски сили. Напорът върху нея се засили. По това време дружината вече беше останала почти без офицери и подофицери. Самарското знаме се предаваше от ръка на ръка. Знаменосците падаха под него един след друг мъртви, но то все така гордо се издигаше, и краищата му като че ли плющяха и пееха първата си чудна победна песен. А срещу дружината в това време се насочиха не само намиращите се пред нея турски тълпи, но и нови турски колони.

За да се излезе от този ад, за да се спаси онова, което можеше още да се спаси, за да може да отстъпи и се изскубне дружината от турските орди, храбрият й командир предприе последна и решителна атака. Но, тъй като всички тръбачи и барабанчици бяха избити, българинът-подпоручик Кисов  взе тръбата на един ранен турски тръбач и подаде сигнал за сетната атака.

Под град от куршуми, под озверения рев на безбройните турци, опълченците като един се вдигнаха на щик и със страшното българско „ура“ се впуснаха напред. Ударът в един такъв момент беше толкова дързък и неочакван, че гъстите турски редици трепнаха и се подадоха назад, а сетне се обърнаха в бягство, и лозята, и градините почерняха. В това време, обаче пристигнаха нови силни подкрепления, и те предприеха контраатака. Неравният бой отново се подкачи. Борбата достигна своя предел; тя бе жестока и страшна. Тя вече се водеше на купчини между българи и турци. Но най-ожесточена тя бе около Самарското знаме. Гордо издигнато, заобиколено от остатъците на ротата, на която бе поверено, то привличаше като че ли всички турски сили. У турците се създаде убеждението, че, ако го пленят, българите ще се предадат, и затова се насочваха към него. Но тази задача съвсем не беше лесна. Скоро знамето заобиколиха купища трупове. Един куршум счупи дървената му дръжка. Групата опълченци, която го пазеше с гърдите си, редееше. В това същото време броят на турците се все повече и повече увеличаваше. Те вече протягаха дръзките си ръце към знамето. Знаменосците падаха един след друг. Знамето се поемаше от другарите им. Останалите здрави го бранеха кой с каквото можеше, и то все така високо се издигаше, сякаш за да означи онова място, дето беше тежестта на борбата – при 3-а дружина. Забелязали навреме, че знамето им е в опасност, опълченците от всички страни се втурваха с вик към него и си разчистваха пътя с щик и приклад. Всеки от тях беше готов да го заслони с гърдите си, всеки искаше да умре под него. Турците бяха вече съвсем изненадани от тази отчаяна и невиждана съпротива на българите около знамето, и, най-сетне, се отказаха от намерението си. Тогава мнозина от тях започнаха да се отдръпват назад, обаче, на мястото на убитите и отстъпили турци се показа нова колона, която се втурна в помощ на своите. Едвам тогава от 1-а дружина забелязаха положението, в което се намираха другарите им от 3-а дружина. Тогава, за да се отвлече вниманието на турците, 1-а дружина се вдигна отново с песни в атака и връхлетя върху врага. По-голямата част от турците с вик на ужас се оттеглиха, и само някои кръстосаха щиковете си с опълченците.

Целият ляв фланг представяше в тази минута един истински врящ котел. Всичко беше в движение. Всичко беше в най-напрегната борба и то точно тогава, когато опълченците трябваше да мислят за начина на отстъплението. Оставаше пак вярното и сигурно средство – щикът, с който сега те вече трябваше да си пробият път назад, към града. Време за губене нямаше. Но как да се съберат увлечените в боя опълченци? Как да се подаде сигнал, когато всички тръбачи и барабанчици са избити ? …

Докато около знамето се събираха остатъците от 3-а дружина, противникът се бе опомнил и отново се бе хвърлил в атака, кой знае коя вече по ред. Пет нови знаменосци един след друг паднаха убити под Самарското знаме. Тогава подполковник Калитин грабна знамето от последния убит опълченец-знаменосец С. Минков, пришпори коня си и изкомандва: „След мене напред!“ … Сетни думи, сетна команда на истински герой! … Точно в този миг достойният водач на 3-а дружина и най-храбрият офицер от Опълчението загина, пронизан от два куршума.

Знамето бе спасено от опълченците. Старозагорският отряд отстъпи по пролома. Изплашените турци почти не преследваха. Безсилни пред редиците на опълченците, те отмъстиха за жертвите си, като опожариха Стара Загора и извършиха масово клане на населението в околностите и из града.

Опълченците успяха да се изтеглят из кривите и задръстени улици към прохода и обкръжени от бежанци, отстъпиха по шосето за Казанлък. При преминаването през Стара Загора някои техни поделения бяха обстреляни от местните турци. Те стреляха от къщите си и по опълченци, и по офицери, и най-вече върху беззащитните жени и деца. Едвам опълченците напуснаха града, и из него се започна страшното клане на изостаналото българско население, насилие над беззащитните жени и девойки. Не се щадяха дори и децата. Ужас бе обзел жертвите на изкуплението за неуспеха на турските орди.

Мълчаливи, капнали от умора, с обгорени от барут лица, мнозина ранени, опълченците се оттегляха по пролома. До тях достигаха още писъците от града, и те свиваха юмруци. Мълчаливи, стиснали зъби, бавно вървяха по наклона и, когато забелязваха изостанали бежанци, подканяха ги да вървят, като вземаха децата на ръце.

Към 5 ч. след  пладне Отрядът се събра при Дервент. Около това село опълченците се устроиха. Те не бързаха да го напуснат, и нарочно останаха в него повече време, за да се даде възможност на всички бежанци да ги изпреварят и бъдат в безопасност. Преди тръгването се изпратиха команди да приберат изостаналите. Едвам след завръщането им опълченците отстъпиха на север и пренощуваха в долината на р. Тунджа.

Вечерта Отрядът можа да установи точното число на дадените жертви от всяка дружина. Общо бяха убити и ранени 21 офицери и около 550 долни чинове, т. е. беше излязъл от строя над една четвърт от целия състав, като не се вземе предвид, че мнозина ранени бяха останали по местата си, и сега около огньовете се превързваха.

Но, ако това бяха жертвите на опълченците, имаше твърде много такива, дадени от доблестните четници, точното число на които не можеше да се установи, а освен това стана жертва и градът с хилядите избити и изклани в него граждани след отстъплението.

Точното количество на турските загуби в боя не е могло да бъде установено, но то се изчислява на около 1 000-1 500 души.

Ваня ЦЕНКОВА, историк от Регионален исторически музей – Стара Загора