Архивна находка развенчава мита за казанлъшки Джейс Бонд

178
Танк Т54, който влиза на въоръжение в Българската армия през 1957 година. С тази бронирана машина момчето от казанлъшкото село бяга от казармата на 28 март 1958-а с идея да премине с любимата си през гръцката граница

Смъртна присъда и съобщение за разстрела на откраднал танк редник през зимата на 1958 година от казармите в Казанлък се пази в ДВИА – Велико Търново

Пазена за „вечни времена“ във фондовете на Държавен военно-исторически архив – Велико Търново, книга с присъди на Пловдивския военен съд развенча мит с близо 7-десетилетна давност за казанлъшки „Джеймс Бонд“. Който уж бил вкаран в Гърция с легенда за беглец от комунистическия режим и години наред действал в дълбока конспирация за целите на съветското ГРУ.

Историята започва през нощта на 28 март 1958 г., когато по тревога са вдигнати две български армии: пловдивската и сливенската, а по границата от Резово до Кулата тръгнали въоръжени патрули с кучета след сигнал, че нов-новеничък съветски танк Т54 е напуснал без разрешение казармите в Казанлък и е потеглил в неизвестна посока.

Според първоначалната телефонограма до дежурния по армия в Пловдив танкът бил подкаран от майстор-механик водача, ненавършилия 21 години редник Васил Христов.

Обаждането за ЧП-то хвърля в паника дежурния офицер в МНО, който първоначално решил, че колегата му от Казанлък си прави глупава шега. След няколко разговора по засекретената линия последвало звънене до самия министър на отбраната генерал Петър Панчевски, разказва 92-годишният бивш командир на взвод в същия този учебен батальон за подготовка на механик-водачи, о.з. подполковник Христо Симов.

Какво е било съдържанието на разговора между Панчевски (пръв командир на елитното подразделение) и наследилия го на поста полк. Седеф Будинов едва ли някога ще бъде узнато, но със сигурност е имало изрично указание беглецът да бъде заловен, като при всички случаи новата машина да не бъде унищожавана.

Това обяснява и факта, че по дългото близо 130 километра трасе от Тюлбето край Казанлък до тесния път след Асеновград не е бил направен нито един опит за стрелба с противотанковите оръдия, които били извадени от най-близките поделения и разставени в засади.

Факсимиле от съобщението за разстрела на Васил Христов (ДВИА – Велико Търново)

92-годишният Симов е учуден, че след толкова десетилетия някой се е сетил за случката от младостта му. Признава, че досега нищо не е споменавал за нея по простата причина, че не са го… питали. Иначе и той чувал разни легенди около нея и вътрешно се подсмихвал на разказвачите. Защото сам си знаел какво точно му е било в нощта на тревогата, след като разбрал, че в танка се намира най-добрият му механик: роденият на 20 април 1937 година в село Голямо Дряново Васил Димитров Христов.

Припомня си, че по първоначалните данни от часовите младежът успял да се промъкне незабелязано под брезентовото покривало, като закачил единия му край за веригата, та като потегли машината, то само да се изтегли.

Междувременно станало ясно, че войникът е взел зачислената му бойна карабина с неизвестно количество патрони. (В кориците на съдебното дело впоследствие ще бъде записано, че Васил задигнал на 26 март 42 патрона, а в машината имало пълен боекомплект снаряди.) Обаждането до министър Панчевски закъсняло с около два часа заради суетенето на часовите и преките им началници.

Пак по спомените на о.з. подполковник Симов танкистът спрял тежащата 36 т машина пред пощата в Казанлък. Войникът поискал и провел разговор с телефон в Пловдив, разказала впоследствие дежурната служителка, която си мислела, че има учебна тревога.

След това отново припалил двигателите и продължил по пътя край наскоро изградения язовир „Георги Димитров“, преминал през центъра на село Копринка и излязъл по настлания по онова време с павета подбалкански път.

Преди Карлово тръгнал към Пловдив, там е бил направен опит да бъде спрян, като военните подкарали локомотив към жп прелеза, но бронираната машина се промъкнала на сантиметри по-рано и продължила към Града на тепетата.

„Васил е имал уговорка с неговата приятелка Мария. Тя била от Пловдив, дете на гръцки политемигрант – да я вземе при себе си и двамата да бягат през границата за Гърция!“, разказва 92-годишната Мария Шаламанова от Голямо Дряново, която познавала войничето от пеленаче. Живеели врата до врата със семейството му: бащата Димитър работел като кантонер по жп линията, а майка му Дена останала глуха още като мома. По времето на тези събития Дена била починала, Димитър имал втора съпруга, някоя си Недка, природеният му брат Иван бил на 8 години.

„Той беше много, ама много интелигентно дете, за разлика от баща си, който си беше и остана един пияница. След като завърши тогавашния трети клас в селската прогимназия през 1951 г., всички настояваха да го пратят да учи в гимназия, ама Димитър отсече, че не му трябват учени хора и го натири при свои близки в Пловдив занаят да учи. Там се залюбили с Мария, тя беше малко по-малка от него, виждала съм я веднъж, когато я доведе. Много красива, черноока и чернокоса, със засмени очи, говореше български, двамата мислеха да се женят, но тогава дойдоха повиквателните и със сина ми заминаха за казармата“, припомня си случилото се преди повече от 6 десетилетия Мария Шаламанова.

С гриф „Съхранява се вечно“ е книгата-опис с издадените от Пловдивския военен съд присъди (ДВИА – Велико Търново)

Тя е убедена, че зад опита да избяга за Гърция стои изгората му. Двамата трябвало да избягат заедно, затова Васил е спрял танка пред пощата в Казанлък и затова е карал направо за Пловдив, където имал уговорка да го чака чернокосата хубавица.

На уговореното място обаче нямало никой и Васил преминал през крайния квартал, където живеело семейството на политемигранта. Там се поспрял за няколко минути, дори се показал от люка на купола, но Мария така и не се появила и той продължил по пътя за Асеновград.

На тясно място насред дефилето покрай Чепеларската река най-накрая го спрели… преградили пътя с противотанкови бетонни препятствия, танкът скъсал верига и на Васил се наложило да излезе и да се предаде.

На 8 май 1958 г. в Казанлъшката танкова бригада се е състояло показно открито заседание по наказателно дело No 118, образувано броени дни по-рано (на 25 април) с подсъдим Васил Христов Димитров, става ясно от запазения във фондовете на Държавен военноисторически архив във Велико Търново опис на делата при Пловдивския военен съд. Срещу танкиста били повдигнати половин дузина обвинения (включително и за изгорената нафта, за която бащата трябвало да заплати тогавашни 7 000 лв. ведно с лихвите), като най-тежкото било за опит да измени на НРБ и кражба на бойна техника, което по тогавашния Наказателен кодекс се наказвало със смърт чрез разстрел и лишаване от граждански права и военна чест.

Снимка с ученици от Голямо Дряново, сред които по спомени на местни жители е и осъденият на разстрел танкист

Няколко месеца по-късно, през есента на 1958 г. в Голямо Дряново дошло писмо с много печати. В него се разпореждало на тогавашния кмет да отпише Васил от регистрите, защото смъртната присъда е изпълнена на 3 юли същата година.

Къде е разстрелян и къде е бил погребан – архивите мълчат, знае се само точният час 1:00 след полунощ. След разстрела на младежа никой повече не чул и не видял красивата гъркиня Мария. По-голямата сестра на Васил – Пенка, се омъжила в село Долно Сахране, където и починала. Споминала се през 1984 г. и мащехата Неда. Жив, според документите, е природеният брат Иван, който се родил на 2 март 1949-а, но след злополучен брак и развод се замонашил. Първо бил дякон в Дряновския манастир, после го подстригали и станал монах под името Йоан. До преди пет или шест години бил в Бачковската обител, припомня си брат Леонид, с когото делели една и съща килия, но след това дирите му се загубили.

Преди няколко години минал през селото и дори продал бащината си къща, разказва изкаралият два кметски мандата в Голямо Дряново о.з. полковник Николай Камбуров.

В някогашния български печат от онази далечна 1958 г. няма нито ред за единствения случай за кражба на танк и опит с него да се пресече държавната граница. Във времето „приказките на ухо“ родили легендата, че Васил не е разстрелян, а след специално обучение в СССР е прехвърлен отвъд Желязната завеса като агент на ГРУ.

Стари кадри на несъществуващата вече Пета танкова бригада се кълнат, че малко преди да склопи очи, майката на Васил била посетена от представител на съветското посолство. Който й донесъл орден, уж присъден на Васил за заслуги към Червената армия. Други пък твърдят, че лично са го видели по време на екскурзия в Киев през 80-те години, викнали му по име, но той се направил, че не чува…

„Васил е бил много способен механик-водач, въпреки липсата на гимназиално образование е имал прекрасни умения за ориентация, бил е безстрашен и с хладен ум. Всичко това направило впечатление на хората от „службите“ и наместо да бъде разстрелян, са го прехвърлили в школа за разведчици в тогавашния СССР. След специално обучение са го внедрили първоначално в Гърция, а след това в Германия, като разработили цяла история за бягство от затвора преди изпълнението на най-тежката присъда!“, разказват легендата бивши офицери с носталгични спомени за миналото. Въпреки запазения архив те не се отказват от вярата, че „другарите от ГРУ са си знаели работата!“

Христо ХРИСТОВ