Информацията в сайта е собственост на вестник „Старозагорски новини”. При използването й, позоваването на източника е задължително!

Руският режисьор Кама Гинкас пред "Старозагорски новини":Световният театър на войната и на кръвта е отвратителен

Режисьорът Гинкас с Василка Бумбарова (вдясно) и Биляна ПетроваВъв всички страни народът е глуповат, вярва даже на обикновената клоунада, споделя Гинкас

Кама Гинкас е руски театрален режисьор, лауреат на Държавната награда на Руската федерация, Наградата "Златна маска" за национален театър, на "Кристална Турандот" - за постижение в културата, и Наградата "Михаил Туманишвили" за съвършенство в изкуството. Сътрудничи с големите театри в Москва и Санкт Петербург, а продукциите му са пътували в Германия, Италия, Белгия, Швеция, Финландия, Босна и Херцеговина, Бразилия, САЩ, Полша, Хърватия, Холандия, Франция и др. Гинкас постига зашеметяващ успех със своите адаптации на историите на Чехов, които му спечелват слава в Русия и на фестивали по целия свят.

През последните години  е режисирал редица продукции в Европа, включително "Идиот" в Германия и "Макбет" във Финландия. Преподава режисура в Шведската театрална академия в Хелзинки и в Московското театрално училище. Изнася лекции и семинари в редица театрални школи.

Кама Гинкас беше в журито на Първия Младежки студентски театрален фестивал "Данаил Чирпански", който се проведе в Стара Загора.

- Кама Миронович, защо приехте да дойдете в Стара Загора и да журирате спектаклите от фестивала?

- В България не съм бил от много години. Но първото пътуване на "забранения" в СССР режисьор в чужбина беше именно  в България. В онези времена съветския човек, в когото имаше недоверие, проверяваха, като го пускаха да дойде в България. Ако той не се окажеше предател на Родината, после можеше да пътува и в друга страна - например в Полша. Така се случи, че, когато в Прага на биенале бяха представени мои работи с художника Кочергин, дълго молих, но не ме пуснаха. Казаха, че няма нужда. Но след няколко години ми разрешиха да дойда в България. Оттогава обичам вашата страна като място на свободата. После първото пътуване на мой спектакъл също беше в България за фестивала "Театър в куфар". Приеха ни впечатляващо. Сприятелихме се с много режисьори, артисти, хора, свързани с театъра. И оттогава започнах да идвам като член на журито на "Театър в куфар". След това дойдох за гастроли в няколко града. Появи се и общ проект с Бойка Велкова, но не се получи. Имам много приятели, колеги, които идват в Москва. Така че България свързвам с най-приятните приятелски и театрални усещания.

-  С какво Ви привлече фестивалът?

- Това, което направиха момичетата, организатори на фестивала "Данаил Чирпански", е нещо уникално. В света такова нещо няма. Бил съм в журито на различни студентски фестивали, подобна инициатива не е имало. Млади артистки, току-що завършили, а някои още студентки, да организират фестивал, посветен на колега, който е загинал, е силно впечатляващ акт, красота. Самото пристигане на студентски групи от 7 академии от чужбина, идването на журито, провеждането на майсторски клас, възможността на едни студенти да гледат спектаклите на други и да могат да видят колко различен е театърът в света, това е не само интересно, то е и полезно.

- Интересни са Ви младите хора, които се занимават с театър...

- И не само това. Тук се видях с колеги, с които се познавам отдавна, но не сме се виждали. Срещнахме се с Майя Праматарова, с която се познавам отпреди тридесет години. Видяхме се в Америка преди време. И ето, идвам в Стара Загора и се оказва, че тя също е в журито. Познатата на всички Василка Бумбарова, чрез която се осъществяват всички контакти с Русия - иначе и не би могло да бъде! Посрещна ме моята ученичка Биляна.

- Каква е Вашата обща оценка за видяното на фестивала сега?

- Видях професионални работи на студенти. Показана беше и авангардно решена пиеса, класическа, но много жива и вълнуваща, което се случва рядко. Защото младежите се увличат по авангардното, но това е скучно и не прави впечатление, не се отнася до живота, а просто - не бих казал до фантазията на младите хора, а до взаимстване на чужда фантазия.

- Обучавате третокурсници по режисура в Москва...

- Отдавна искам да преподавам режисура, а не актьорско майсторство, защото, когато работиш своята професия повече от 50 години, се натрупват много знания и опит, които няма къде да скриеш. Познаваш грешките, които си правил, или другите са правили, знаеш как да ги поправиш, знаеш как да постигнеш резултати. Идва такава възраст, когато успехът на твоите деца е по-важен от твоя собствен.

- Определят Ви като еталонен режисьор, като велик екпериментатор над душите. Какво бихте прибавили към тези определения?

- Колкото до велик, смятам, че не е преведено точно .Колкото до експериментатор, което също не е много точно, бих казал, че е по-скоро медицинска намеса в душата на човека. Тоест, просто препарирам. И се случва често. Опитвам се да разбера какво се случва с него, каква е диагнозата, какво става в обществото. Да, с това се занимавам. Понякога не щадя нито зрителите, нито артистите.

- Успяхте ли да се срещнете със старозагорски артисти?

- Не, не успях. Срещнах се само с организаторите на фестивала. Възхитен съм от тях. Нямат опит, а всичко минава перфектно, като се има предвид колко хора са на фестивала.

- Но пък сте се срещали с актьори в София. Общият театрален език, който намирате с тях?

- Това се случи доста по-рано. Да, намираме общ език, а и защо не?! Знаете ли, правил съм постановки и много уъркшопове в различни страни - от Япония, Корея до Бразилия. От Турция до Канада. Не казвам за Европа. Виждате какъв широк диапазон е това. Разбрах, че ние, хората, които се занимават с театър, сме едно семейство. И да се познаем един друг не ни коства нищо. Няма значение, че говорим на различни театрални езици. Не съм бил в Африка. Там папуасите също имат друг театрален език. Но съм сигурен, че, когато става дума за живите реакции, за живите взаимоотношения, не е важно гол или облечен е човекът, с какви дрехи е, на какъв език говори. Как се държи, когато се моли - подскача или сваля шапката си, това няма никакво значение. Защото всички хора в действителност се раждат и непременно ще умрат - това си е проблем, но в една или друга степен всеки вълнува всекиго. Всеки човек, независимо от расата, от традициите, иска да бъде здрав, обичан и да обича, иска власт. И най-важното - иска са се реализира, да се прояви такъв, какъвто е. Затова съм сигурен, че и с папуасите бих намерил общ театрален език.

- Ако Ви поканят да направите спектакъл в България, над какво заглавие бихте работили?

- Имаше такава покана. И изборът беше "Медея". Това не е българска, а гръцка пиеса, но мисля, че между българите и гърците има връзка. Не познавам гърците, но пък познавам тяхната драматургия. Когато поставям някъде пиеса - например във Финландия, не отчитам спецификата на финландците. Работих и в Корея - също не съм имал предвид това. Правя онова, което ми е интересно в момента. И което може да се направи с тези артисти.

- Не бих искала да се задълбочавам в най-ранните Ви детски години. Знам, че не обичате да говорите за това време. Но все пак - едва на шест седмична възраст се озовавате в Каунаското гето... Какво Ви е разказвано, кое определяте като най-важно от този период?

- Най-краткият отговор е, че съм останал жив. Че са останали живи майка ми и баща ми. А е можело да бъдат убити, както се е случило с 35-те хиляди евреи в този град, в който съм се родил. Не останаха живи моите баба и дядо.

- Какво бихте казали сега на хората, с които общувате, за онова време?

- На фестивала "Данаил Чирпански" имаше два спектакъла - което е много интересно, които се докосват до тази тема. Но за евреите нямаше нищо, за фашистите - също. Единият спектакъл беше "Агамемнон". Там хората се колеха един друг, показано беше какви се връщат мъжете след война, какво да очакват жените от тези мъже, как се променя животът. А другият спектакъл беше испански - разказваше се за португалците, които са завоювали индийците и са ги унищожили. Беше удивително! А и този спектакъл за индийците - беше смешно! Имаше и мюзикъл. За какво? Колко е страшно да загубиш Родината си, колко голяма е мъката по нея, как човекът без родина прогонва тази мъка чрез спектакъл, чрез песни... Разни нюанси са това, но все на същата тема.

- Ако "целият свят е сцена", както го е казал Шекспир, тогава кое за Вас е интересно в този театър?

- Бих казал, че този театър е отвратителен. С театъра на войната, на кръвта, със съревнованието "или,или", което е много театрално. И е само дреха, единствено дреха! Каква е разликата? Едни хора се кръстят, а други коленичат пред стена. Това е ритуал, някакъв театър. Вярно, че става дума за вярвания, за вярата... Разликата е в жеста. Това е глупост, театър на абсурда... Нормален театър на абсурда, който се вкарва в театъра на жестокостта и кръвта. Като режисьор много добре виждам театралността на лидерите на държавите. Във всички страни народът е глуповат. Вярва даже на обикновената клоунада.

- Фестивалът свърши. С какво ще запомните Стара Загора?

- С усещането за покой, тишина и прекрасен въздух. И с красивите момичета (усмихва се).

Въпросите зададе:
Димка КАБАИВАНОВА