Информацията в сайта е собственост на вестник „Старозагорски новини”. При използването й, позоваването на източника е задължително!

Татяна Лолова пред "Старозагорски новини": Аз съм родена за драматична актриса, но никой не искаше да ме гледа такава

Татяна ЛоловаС любимата на поколения българи актриса Татяна Лолова се срещаме на представянето на седмото издание на автобиографичната й книга "1/2 живот" в една от залите на хотел "Мериан Палас" в Стара Загора. Бяха ме предупредили, че с усмивка тази прекрасна актриса най-често при покана за интервю казва: "Винаги съм смятала, че съм добър човек с лек характер. Та Вие не го ли усетихте, когато най-учтиво Ви отказах това интервю?" А сега заяви: "Е, колегите Ви ми викат "Госпожа НЕ", ама аз съм си "Госпожа ДА" и ще Ви отговоря на въпросите. Ако не съм давала интервюта, щеше ли да се знае толкова много за мен?". Следва усмивка... и ето ви Татяна Лолова в откровен разговор за читателите на "Старозагорски новини" пред публиката в залата на хотела.

- Г-жо Лолова, когато са Ви поканили да напишете автобиография, мъжът Ви е отказал от Ваше име, знаейки, че не искате такива неща. Как се стигна до седмото допълнено издание на книгата Ви "1/2 живот"? Тези, които сме чели първото, какво сме пропуснали от другите?

- Няма да Ви отговоря на този въпрос. Прочетете от второто до седмото издание и ще разберете. Не, не си купувайте седмото, щом имате и сте прочели първото. Аз съм срещала мои почитатели, на които съм разписвала автографи на първото издание на книгата. "1/2 живот" се написа благодарение на семейство Бояджиеви, които ме запознаха с Георги Каприев - млад философ, който беше кандидатствал в НАТФИЗ и го бяха скъсали. И, слава Богу, защото България щеше да се лиши от един прекрасен философ и литератор. Каприев ме беше гледал в пиесата на Самюел Бекет "Щастливи дни", режисирана от Гриша Островски. Впрочем, питали Островски защо ме е взел за тази роля, а той отговорил: "Не аз, тя ме взе". Професор Натев ми каза, че ролята на Уини в "Щастливи дни" е писана от Бекет специално за мен. Че ще има страшно много публика не само в България, че с тази пиеса ще обиколим света. И се оказа напълно прав. Няколко пъти излизахме с нея извън нашата страна. Върхът беше може би във Виена, в прекрасния Дом "Витгенщайн" - едно от богатствата на австрийците, което е наша собственост. Бях безкрайно щастлива да играя в тази зала пред българи. Като дойдох в София, една журналистка ме пита: "Какво каза виенската критика за Вас?". А в публиката имаше само един австрийски актьор, който, по думите на Владко Червенушев, е един от надеждните за Виена. Чувал за тази пиеса, но не я познавал. Когато Владко започнал да му превежда, още на второто изречение той казал: "Не ми превеждайте, тази актриса играе така, че нямам нужда от никакъв превод. Аз я усещам изцяло". Искам да кажа обаче, че преди мене три актриси изиграха тази роля. 60 пъти играхме тази тежка пиеса пред публика и всеки път салонът се препълваше. Ролята в пиесата на Бекет е моят връх като актриса (за тази роля Татяна Лолова получи наградата "Аскеер" през 1992 г., б. а.). Та да се върна на написването на книгата: стана за три месеца. Аз говорих, Георги Каприев записваше, после го даде на Ева Романова. Тя само подреди моите думи. Защото аз съм си повече актриса, отколкото писател.

- Талантлива сте и на писателското поприще. Ще напишете ли втора книга?

- Всички ме карат да напиша втора книга. И аз се надявам, че ще го направя. Тя ще бъде от мен и за мен. Ще включа написаното от Гриша Островски за работата над пиесата "Щастливи дни". Ще включа и написаното за мен. Едно от най-хубавите неща е на проф. Любомир Тенев.

- Вие преодолявали ли сте бариерата на чуждия език и макар да не го знаете, да се получи истински човешки контакт?

- Отивам на представяне на книгата на Хорхе Букай, а не съм я докосвала. В Института по архитектура салонът полудя. Този човек се оказа много артистичен, макар да беше квадратен. След като се влюбих в него, направихме страхотна сцена. Аз не говоря испански, той не знае български, а не сме спрели да общуваме. Публиката откачи от радост. Стана представление. На другата година Букай отново дойде в България. Беше станал една четвърт от квадрата. Правил някаква диета. Но заедно с килограмите и чувството за хумор, се беше стопил и този човешки контакт. Букай изгуби една любов - този талантлив и привлекателен човек. Изгуби мене.

- Публиката има нужда да Ви гледа като комедийна актриса...

- Когато отидох в Театър "София", за да стана драматична артистка, 11 години играх в пиесата на Иван Радоев "Човекоядката". Появя ли се на сцената, публиката почваше да се смее. Докато ги озаптя и да разберат, че съм дошла от Сатиричния театър в Театър "София", за да играя драматична роля, мина много време. И въпреки това накрая свикнаха да не ме посрещат със смях, а да изчакват да видят, какво ще изиграя. Виждах натъжените им физиономии: значи и Лолова ще играе драматични роли. Ама аз съм родена за драматична актриса, но никой не искаше да ме гледа като такава. Публиката винаги е имала нужда от ведрина, всеки човек има нужда от настроение. И сега какво? И тази, която е известна като комедийна, иска да става драматична.

- Вашият смях и чувство за хумор, жизнерадостното Ви излъчване наистина зареждат хората край Вас. Случвало ли Ви се е обаче да гледате свирепо, да изгубите смеха си?

- Вашите колеги от време на време ме разболяват с писанията си. Но се случи така, че изпуснаха операцията ми в болницата, когато ми вадиха камък от бъбрека. Водя мъжа си заради камък, лекарят преглежда мен и се оказва, че имам камък с размер 2 см. Извадиха го. След това обаче се получи едно възпаление, заради което обиколих болниците - без журналистите да разберат (следва смях, какъвто само Татяна Лолова може да изрази). Но пък след тези ходения по болниците изведнъж усмивката ми изчезнала. Не я забелязвам аз моята усмивка, не я и знам как изглежда. Хората са тези, които я познават и чувстват. Веднъж в една от болниците, които обикалях заради здравословния проблем, дойде лекар с негова колежка, която беше стажантка. Не знам какво казаха, че ме разсмяха. Тогава му признах, че не съм се смяла от година и половина. По-късно отидохме с мъжа ми в Албена. Там има едни кукли-вещици, които, като плеснеш с ръце, почват един неистов смях. Жената, която ги продава, ги разсмя всичките в един хор. И аз се смея заедно с тях. Мъжът ми, който не беше видял усмивката ми толкова време, купи една кукла. После като дойдоха внуците вкъщи, учудващо попитаха: "Вие? Тая кукла?" А мъжът ми обясни: "Баба ви, като я видя, се разсмя, а не беше се усмихвала две години". Не съм очаквала едно неживо същество да ме разсмее толкова искрено. Но си струва да се смеем. Толкова е кратък животът, че, докато мислим, че е кратък, той минава.

Въпросите зададе:
Димка КАБАИВАНОВА